ИНБИ

(8 декември 2015)

Най-хубавите неща в живота се случват непреднамерено и неочаквано
(особено ако си генератор).

И когато върна лентата назад,
всички съдбовни моменти сами са почукали на вратата ми –
аз само е трябвало да им отворя и да ги поканя в своя живот.

Спомням си как телефонно обаждане през февруари вдигна адреналина ми до тавана с предложението:
„Сев, искате ли да участвате на Беглика тази година?”.

Спомням си как шатрата ни на фестивала се пукаше по шевовете от хора,
дошли да чуят за неща, които няма къде другаде да срещнат.

Спомням си как „случайно” съседната на нас шатра беше на алхимиците от ИНБИ - организация, която седем години гледам с благоговение, но не се чувствах готова да се потопя в нея. Тази година обаче поканата сама дойде, и то точно на Беглика – да се гмурнем в алхимичния процес.




















И така, стъпка по стъпка, животът сам нареди нещата в началото на ноември да се озова в София на семинар по даоистка алхимия. И ние си отделихме нужното време и ресурси да останем една седмица в София.

Седмицата мина, и останахме за още една.

После за още една.

- Ще си завършим ли цикъла с последната седмица?, питахме се с блясък в очите.
- ДА!, беше категоричния отговор.

И останахме съвсем непредвидено и непланувано, цял месец в столицата, на най-магичния и разтърсващ семинар, на който някога съм била.

(Да, имаше и разсърдени, и обидени, и отказали се от нашите собствени курсове, тъй като отменихме всички събития от ноември за декември. Да, изобщо не знаехме дали, как и откъде ще имаме нужните ресурси, за да си покрием разноските за целия престой. Но вътрешното усещане, че ДА, това си заслужава и сега е моментът, беше толкова силно, че всичко само се нареди. За пореден път се убедих, че когато сърцето е смело, а умът мълчи, нещата ПРОСТО се случват).

С какво този семинар беше различен?
Защо толкова много се впечатлих?

Истината е, както вече споменах, че седем (да, седем!) години очаквам това събитие.

Години наред бях свидетел на матепиенето (кой още не е чувал и вкусвал вълшебната напитка мате?);
на странните практики, в които човек стои в необичайни пози и прави необичайни движения (добре, че все пак имам силна йога закваска и донякъде си обяснявах какво се случва);
на висококачествени ингредиенти, които подобряват съзнанието и живота
(разбирайте кристалическото вино например или специалната селекция зелен чай, който се запарва с точно определени градуси и се пие в малки кокетни чашки).

Даа, ако не си бях изчакала чакалото, т.е. толкова години да минават през погледа ми тези „странни” ритуали, привички и стремеж към качество, вероятно нямаше да оценя събитието на което съм и в главата ми щеше през цялото време да звучи рефрена „защо, по дяволите, пръскам толкова пари за това нещо?”.

Макар скоро да станат девет години, откакто се занимавам с йога, едва сега проумях, че само съм се плъзгала по повърхността и изобщо не познавам тялото си такова, каквото е.

Едва сега проумявам с какво съкровище се раждаме на този свят – тяло, което има всичко!

Тяло, което ако успеем да усетим (да, и това не е проста работа - през повечето време от деня изобщо не пребивавам в тялото, а се рея в какви ли не мисли, стратегии и планове за бъдещето), ще разберем (малка част от) магията на живота.

Умът ми не спря да се съмнява почти през цялото време.

„С какво това, че усещам коленете си, ще ми помогне в живота? Много по-важно е да си направя плана за утре и да си разпиша задачите.”

И въпреки това преборвах този настойчив гласец в главата си и се потопявах там, където майсторът казва:
„Усетете коленете си”.

Четири часа всеки ден усещахме коленете си.
И лактите.
И дланите.
И какво ли още не.

И какво от това?

Ами оставам това в тайна. Защото колкото и да разказвам, ако човек не усети сам, ако не премине през преживяването и не си извади изводите от опит, всичко ще е само поредната теория.

Който откликва и има интерес, може да разгледа тук -  inbi.bg

Аз съм там редовно :-)