Отдавна не беше ми се случвало – денят ми да започне в 12:00
на обяд. Не че не станах в осем (с известно волево усилие), не че на правих йога,
но през цялото време си представях как пак лягам в леглото и СПЯ. Така и
направих – потънах във възглавницата... та чак до обяд.
Събудих се, а главата ми е празна. „Какво става”, недоумявам.
Да не е от вчерашната бира. Разбира се, най-лесно е да се намери външна причина
за вътрешното безсъзнателно състояние. Но не, не беше от бирата. Ето днес пих
вино, а съм пет пъти в по-голяма кондиция.
Не се поддадох на чувството за самообвинение, ами приех
положението такова и запазих спокойствие. В крайна сметка чувството за вина е
всичко друго, но не и градивно. Следователно полза от него няма.
И добре че стана така. Следващите два дни се разгърнаха в
невероятно преживяване.
В 13:30ч имаме среща с брокера – моят фаворит от шеметното януарско приключение. С леко закъснение крачим към офиса, а аз продължавам да
съм спокойна, че всичко е наред (както казах, полза от самообвинението – няма).
Пристигаме в офиса и започваме с офертите.
- Последен етаж, в центъра, до еди-каква-си сума, обзаведен
– казвам аз.
- Абсурт! Няма такова нещо. С такива точни критерии има да
чакате няколко месеца – отвръща брокера.
Изобщо не се връзвам. Нямаме месеци на разположение да чакаме
– оглеждаме се тук и сега какво има на пазара. И търсим НАШЕТО място
„Ти показвай, пък то все ще изникне” – подръчквам го аз.
И той започва със снимките на екрана.
Първа оферта (горе-долу)
Втора (не!)
Трета (Не!)
Четвърта оферта – „Яяя, чакай! Това е добро! Да – това е
много добро!”
„Абе тука за мансардата – дава ли се още под наем?” – обажда се брокера по телефона. „Готово, оглед днес следобед” – работите се нареждат като на магия.
Да продължавам ли? В 15:30 следобед влизаме, оглеждаме мансардата
и чувам „Взимаме я!”.
Първи ден, първи оглед. В рамките на три часа.
Стоп капаро и среща утре за подписване на договора. И после
кажете, че Пловдив не е града на сбъднатите мечти.
