Биологичен vs. Психичен цикъл

Сестра ми навърши 30 години. Явно от племенните ми активации (26-44 и 21-45) реших, че ще й подаря... себе си. Или с други думи казано: да й уредя хубав хотел в Пловдив, билет отиване и връщане и своето внимание в рамките на два дни. Подарък-преживяване. Не е ли добро?

И така. Тръгнахме заедно от Централна гара София и преди обед вече бяхме в Пловдив. Хотелът се оказа по-хубав от очакваното. Откакто спрях да се притеснявам (от официални разговори най-вече) и съм категорична и уверена в себе си, нещата се получават с лекота. Така и тук: успях да договоря цена с 30% по-ниска, а отгоре на всичко вместо в единична, я настаниха в двойна. За същите пари. Кеф!

Бях направила програма какво, къде и как заслужава да видим/посетим. И така в комплект: две майки с две деца (къде без Рафа и братовчед му), потънахме в потока на града.

Първият ден беше чудесен! Като награда го усетих – ресторанти, сладкарници, дълги разходки по Главната, пуканки, царевица, лакомства за малчовците. Безкраен празник! Абстрахирах се, че това е града, в който живея и го приемах през призмата на гост. Денят завърши с вана, пълна с пяна в хотела, където двете хлапета се заливаха от смях и пороен дъжд, който наблюдавахме с интерес от прозореца.

Дотук добре! На сутринта започна втория ден.

Сутринта се срещнахме на Джамията и се закатерихме по Стария град. После в турската сладкарница, мола, супа-бара, разходка в парка... На пръв поглед – всичко прекрасно! Но вътрешно нещо не беше наред... Усещах го, но не знаех какво е. Някаква празнина отвътре, пустота...

Изпратихме ги със следобедния влак (вече се старая да завършвам всеки един започнат цикъл, за да си науча урока/получа мъдростта). Минах да оставя Рафа при най-прекрасното момиче, с което рисуват, танцуват и се обличат карнавално, и се прибрах у дома. Толкова бях уморена, че легнах без да помръдна, и потънах в усещане на собствената си енергия.

По едно време Косьо ме извика и без да му мисля, скокнах от леглото. Започнахме да си говорим и лека-полека картинката се разгърна. Бавно започнах да осъзнавам какво ми се беше случило този ден, та се чувствам така: недоволна (от мен самата), празна, с нотка на безсмислие.

Този ден не бях създала НИЩО. Понякога това е окей – почивката е жизнено необходима след усилен труд. Но ако НИЩО не правя два дни поред – това ме унищожава. Цял ден се бях държала като консуматор: харча пари, взимам от живота, „развличам” се, но не давам своя принос, не раждам никакъв плод, не съграждам нищо. Дали от генераторската ми същност, дали на всеки е присъщо – осъзнах колко е важен градивния елемент в живота на човек. Да творя, да градя, да създавам. Да се трудя! Колко по-пълноценен би бил деня, ако бяхме произвели нещо със сестра ми (също генератор). Ако си бяхме тръгнали и двете на плюс след срещата, а не само с поизтъняло портмоне и куп впечатления (а ла консуматорски). Урок! И дано си го науча. Как да интегрирам колкото може повече градивни дейности в своя живот, така че да имам какво да предложа и на хората около мен.

Изкуство, творчество, градеж... Това е живота!

Женската Сила

„Момичето става жена едва когато роди”. Чували ли сте този израз? От моя скромен опит, мога да кажа – не, това не е вярно. Нито че е нужно жената да роди, за да отключи силата си, нито че раждането непременно ще трансформира детското мислене в женско.


Колко от вас все още не са разгърнали своята фееричност, нежност и същевременно непоклатимост като вътрешни устои? Колко от вас все още са плахи вътрешно, не се изразяват достатъчно и не прилагат своята скрита сила, заложена им изначално?
Дълги години играех мъжка роля: боря се за да постигам; нагърбвам се с прекалено много (физически) задачи; не се уважавам; не се грижа достатъчно за себе си.
Невидимите неща са най-важни понякога. Малкият детайл е скритият скъпоценен камък. 
След екзистенциална криза тези дни, след преосмисляне на всичко в моя живот: от поведението ми до нагласата ми към света, парите, успеха; от отношението ми към другите до отношението ми към мен самата, разбрах, че повече не искам да играя второстепенна роля! Като жена са ми дадени толкова инструменти, които чакат да ги приложа и такава позиция в общество... а аз упорито ги избягвам, смятайки, че не заслужавам.
Имам силата и правото да казвам „Не”, когато е не. Имам възможността да ценя своето време и усилия и да заявявам на другите за това. Мога да имам авторитетна позиция и да я отстоявам, независимо от външните обстоятелства. И всичко това откривам чак сега...
Това, че съм родена като жена, ми дава толкова много привилегии. Вместо слепешката да ходя и да „ора на нивата”, е нужно просто да изчистя визията, целите и принципите си и смело да ги живея. Тогава статуса в обществото автоматично ми се сменя. А заедно с него – всичко останало.
Да, най-сетне открих какво означава да не си упорит вол, а нежно цвете; какво значи да не прилагаш физическа сила и напън, за да постигнеш целите си, а умерено и интелигентно да изчакаш за правилния момент, в който да кажеш правилните думи.
Век живей, век учи! Обичам живота!

Мит за раждането

„Не знам при теб как е било, но аз никога няма да забравя тази болка. Лазих по земята...” – бяха първите думи, които чух от моята току-що родила приятелка.

И вътрешно кипнах. 
Защо? Възможно ли е? 
Живеем в свят, пълен с информация и НИКОЙ не учи младите майки КАК да раждат.

Не мога да кажа, че мен не ме е боляло при раждането. Но ако по скалата от 1 до 10 повечето мои приятелки дават десет на болката, то аз лакатуших между едно и две.

А не е като да няма, напротив – ИМА начин как жената да ражда хем естествено, хем осъзнато, хем с минимална болка (че защо не и с наслада?). Техники за дишане, отпускане на коремните мускули, специални предварителни упражнения за усилване на гъвкавостта там долу. И още.
Следващият път не просто ще споменавам на бременните си приятелки за курса ‘Йога за бременни”, а с шут ще ги пращам да го изкарат. Особено на тези с единица в профила.

Защото в объркания свят, в който живеем, най-естественият природен процес – раждането, е сведен до тегава манипулация от некомпетентни хора (поне в моя случай беше така), които напъват, вместо да успокояват родилката, избързват, вместо да отдадат почит на това свещено събития (нали чакат и други момичета в коридора, няма време за почести), по-скоро ще изръсят псувня, вместо насърчение и кураж.

Кипна ми, защото може да е различно. Редно е да е различно. Да се счупи насадената с години представа в главите на момичета, че раждането е ужасен и болезнен процес. НЕ! Раждането е сакрално изживяване, което може да бъде истински празник! Празник по посрещане на новия живот. 

И всичко това просто с малко подготовка. И правилната информация. 

Точка. Край на моето възмущение. ЗА промяна съм!

Игра

Какво мислите е едно от нещата, които съм ненавиждала като малка? Да си оправям стаята, разбира се.
"Че нали си е моя, мога да си я държа както аз си искам!".

Сега, разбира се, Животът ме подлага на тест: Как аз бих реагирала от другата страна на нещата. И за да не повтарям грешки (да карам Рафа да прави нещо насила), викам на помощ креативните хрумки.

"Хайде сега да видим можем ли да си оправим стаята по цветове? Ти прибираш жълтите, оранжеви и червени предмети, пък аз - зелените, сините и черните".

И състезанието се развихря. "Може ли да прибера един и от твоите цветове?", пита ме Раф. "Е хайде, може" отвръщам, уж му правя жест. И активно, дейно и съсредоточено почти сам "изорава" цялата си стая.

Дали и бизнеса не се заключава именно в това - да импулсираш хора да направят нещо с желание и плам, от което и двамата ще спечелите :-)

Защо се преместих от София в Пловдив?

Родена съм в София. И там израснах. Затова на повечето хора им звучи шокиращо, когато им кажа, че вече живея в Пловдив. По собствена инициатива.


Защо се преместих „от столицата в по-малък град”? (стъпка назад според повечето хора, но не и според мен)


Не казвам, че не харесвам родния си град. Напротив – обичам малките здравословни магазинчета, скрити из централните улички; харесвам динамиката и новите места/събития/инициативи, които се раждат всеки ден!


Но нещо не ми достигаше в София…


И отидох да го намеря в Пловдив!


Именно в Пловдив открих изобилието от продукти, които идват директно от градината на някой производител. Градът е пълен с усмихнати баби, които предлагат лапад, коприва или лук от своя двор. Освен че вкусът е божествен, цените са наполовина от магазинерските.


Дори човек да няма възможност да срещне тези стари жени (най-много, естествено, ги има по пазарите), в магазина стоката е предимно българска, от район в непосредствена близост до града. В София винаги ми е било трудно да открия качествени плодове и зеленчуци. Супермаркетите зареждат предимно с внос от Гърция, Турция или Испания. И никак не тачат българските производители, особено дребните. В Пловдив се преродих, защото давам парите си (обикновена смешна сума) директно на човек, който сам е обрал орехите от дървото си и пак собственоръчно ги е обелил. Или на баба, която е набрала прясна целина от двора си.


И в това действие откривам невероятна красота!


Друга страст, която открих в Пловдив, са пекарните а ла франс. Кроасаните с масло, приготвени на място, хрупкавите кукиси и целувките с лешник са малки изкушения, които взимам без гузна съвест. Когато някой влага качествени продукти в своите произведения, това си личи! Признавам, че избягвам продукти, които са „изпечени на място”, тъй като зад този примамлив надпис прозирам банички/кифлички/кроасани от замразено тесто. Затова и всяка уютна пекарна със собствена кухня ме грабва от раз!


За да научиш кои са петте ми любими места в Пловдив – цък

За рождените дни

Преди не обичах рождените си дни. Чувствах се ДЛЪЖНА да правя „общоприетите” неща – да черпя с бонбони, да се усмихвам насила, да информирам всеки, че съм рожденик.

Тази година не се поддадох на ТРЯБВА-то. Скрих се на вилата и никого не осведомих за празника си. Исках да видя какво е да си инкогнито и да правиш това, което наистина ти харесва този ден.

Ее, поглезих се яко: направих си вкусна торта, която да споделя с най-близките си; цял ден се наслаждавам на простите неща; усмихвам се на живота, защото ми се усмихва.

А когато си погледна отрупаната поща с писма и всичките честитки ... разбирам защо си заслужава да живея!

За храната с любов!

Преди близо година се озовах в една от най-вълшебните кухни – нещо средно между атмосферата от Амели Пулен и страстта към храната от Рататуй.

Всяка подправка си има бурканче, ръчно боядисано и надписано; големи стъклени купи са заредени със здравословни сладки, които издържат дълго-дълго време (за огладняване по всяко време): кокосови, сусамови, хрупкави, мекички... Шкафовете са заредени със сурови ядки, какао от Гайо, агаве и мед, годжи бери и тахан. „Ето в такава кухnя искам Рафа да израсне” беше първото, което си помислих.

И ето, тази магия се пренесе вече и онлайн. Далеч съм от мисълта, че ще може през екрана да се усетят ароматите на нахут с къри или препечен хляб. Но е малка доза вдъхновение и идеи за кулинарни шедьоври.

http://nankinska.blogspot.com/

Здравословният избор

(август 2013)

На закуска:

Аз: - Искаш ли попара?
Рафи: - Не.
Аз: - Искаш ли принцеса с домат и кашкавал?
Рафи: - Не, нещо друго.

Аха-аха да се ядосам. Закуската е вече готова, а господинчо отказва и двата варианта. Изчаквам го още малко, но вече към 10:00ч грабвам портмонето и отивам до магазина. Купувам сурови ядки и кисело мляко и му приготвям вълшебна лятна закуска: кисело мляко с праскова, мед и бадеми.

Изяжда всичко и аз разбирам колко е важно понякога да запазя спокойствие и да дам шанс на малкия човек. Самата аз съм склонна да зациклям в дадени области: всяка сутрин – едно и също за ядене, например. Пък дребосъчко ме провокира и много пъти се раждат чудеса.

По пътя

Алармата звънва рано-рано. Натискам „повторно’ до следващото извъняване. Но тц, не било писано още десет минути дрямка – Косьо влиза в стаята и казва „Хайде, време е!’.

(невероятно е как Прожектора, като реши да е самодисциплиниран, е по-точен от МГ-то).

Набързо сръбваме мате, нахлузваме панталони и якета и изхвърчаме към таксито. Най-радостен, естествено, е Рафа – обожава приключения.

За пореден път съм забравила да му взема играчка/занимавка за тричасовото пътуване. И се налага да импровизирам. Рисуваме, разказваме си истории... Докато Рафа не съзира фотоапарата. Решавам, че това старо, старо фото не заслужава да го пазя кой знае колко и му го връчвам. Следващият половин час абстрактното, визуално човече (46-29 и 35-36) не спира да се наслаждава на процеса „снимане”. Пътешественик-фотограф, помислям си. Но вече гледам да не проектирам нищо върху него. Нека животът сам покаже как, накъде и в какво ще се развие.

София ни посреща леко хладна, но всяка промяна е добре дошла. Обичам да сменям и редувам градовете, обичам да пътувам!

Новото ми откритие, че печеля пари когато изслушвам хората (22-ри портал на отворен емоционален център), ми помага дори за най-елементарни неща. За първи път имам търпението да изслушам баба ми, която просто има нужда да излее и сподели с някой своите преживявания. Слушам, и просто слушам. И това е изключително приятно...

Междувременно насреща стои важен въпрос: къде ще спим/отседнем тази нощ. Вариантът да сме при нашите е налице, но аз НЕ искам – прекалено лесно, прекалено еднообразно. А и така няма излизане от стария филм и коловоз. Усещам, че искам промяна.

И търсачът в мен, 11/56, се включва на бързи обороти. Преглеждам всички хостели в София (уау, какви цени!) и съвсем интуитивно избирам един. Цялото ми Джи се развълнува, когато го видях. И дотолкова се доверих на усещането си, че дори не послушах ума си да се презастраховам с друг, за резерва.

Интуицията ми не сгреши. Попаднахме на място, което си беше Моето: с малките красиви детайли, с чужденците, които носят специфична атмосфера със себе си, с приветливата стая – но най-интересното беше, че сме в Центъра. Като човек, израснал в софийски квартал, съм възприемала столицата като досадно пътуване с трамвая (вече с метро) и с безкрайните панелки. Сега имах шанса да видя града от съвсем друга перспектива – излизам и вече съм в потока. В кипежа на събитията. Веднага влязох в друга роля, чувствах се като на екскурзия в чужбина и забелязвах неща, които иначе подминавам. Макар Косьо да беше на мнение, че можем да си спестим парите за нощувка, аз вътрешно ликувах, че съм се отскубнала от „кварталната действителност” и съм си дала шанс за тотално ново преживяване.

Без пукната стотинка в джоба, реших да пробвам какво е ако скромно изчаквам и просто наблюдавам. Даа, скромността е велико нещо. Само благодарение на нея, попаднах в най-приятните места, вкусвах най-чудесната кухня, наслаждавах се на мига. Ако се бях полакомила и поискала нещо сама, надали щеше да ми се случи точно това.

Следващите нощи верен другар от thetribe ни покани на гости и отново бях като Алиса в огледалния свят. Когато се срещам с хора от моята траектория, се пълня с нови впечатления, опитности, красоти за окото. И ето тази сутрин например, няколко часа изкарахме на диванчето, уж нищо-правейки (на сладки приказки), което преди би ме побъркало – „какво е това нещо, губя си времето със стоене, вместо да свърша нещо полезно?!”. Сега, от перспективата на наблюдател, потънах във времето, в разговора, в красивите креативни картини, които се сменяха на десктопа. (благодаря ти за хубавата, спокойна сутрин!).

И пак, и пак се връщам на това: всеки път, когато изневеря на вътрешното си усещане, на енергията в мен и правя неща, за които съм убедена, че трябва (но не усещам), резултатът е плачевен. Дори на ниво спане – никакви сънища, нощта минава като тъмна дупка. И обратно: когато съм спокойна, уверена в себе си, когато не бързам и не насилвам нещата на всяка цена – хармонията е около мен и нещата се случват сами... (а нощта е пълна с цветни приключения).

Когато илюзиите се разбият на пух и прах

Харесах си Детската Къща на Рафа още когато я видях в сайта – беше любов от пръв поглед. Рафа тъкмо беше навършил три години и се оглеждах за местенце, където спокойна да го оставям. Уви, Къщата беше пълна и нямаха нито нищо свободно. Записаха ни в списъка и зачакахме. Какво друго ни оставаше?

В най-неочаквания период, повече от шест месеца по-късно, получих радостния мейл, че място вече има. Няма да припомням за шеметното местене Кътина-Пловдив, едно от най-големите предизвикателства в живота ми. Тогава, когато а ла барон Мюнхаузен се хванах за косите и се измъкнах от блатото.

Когато натъпи дългоочакваният първи ден на Раф в детската, се вълнувах наравно с него. Предната нощ почти не спах от емоции, после пък се просълзих когато госпожата го взе и го въведе вътре. И сигурно щеше да ми е гузно, и тъжно, и всякак, ако не знаех дълбоко в себе си, че го оставям на хубаво място - това, което аз самата бих посещавала с удоволствие.

Всичко вътре ми допадаше невъобразимо. От йогата до народните танци, от арт заниманията до английския с чист англичанин. Всичко по тяхната програма се припокриваше с това, за което бях мечтала. Какво повече му трябва на едно дете?

Но всичко това беше от моята гледна точка. Паралелно с външните прекрасни обстоятелства, започна и „втория живот” на Рафа. Постепенно той ставаше с всеки ден избухлив и нервен, малко по малко престана да ни се доверява, както винаги е правел, и започна да ни гледа „из под очи”. Затвори се за нас като за приятели и същевременно започна да се гневи (ужасно) за дребни неща.

Аз, като типично 1/3, не обръщах внимание на това и смятах, че е влязъл в нов период от живота си. Докато една вечер Косьо не каза: „Кое е това дете? Какво му става? Това не е момчето, което познавам!”.

И равносметката не закъсня. Детската Къща, която обичах и все още обичам, е Моята Къща, моята несбъдната мечта... но не и на Рафа. Като малки балончета се връщаха в спомените ми знаците, които получавах от самото началото, но които избягвах, защото бях твърдо убедена в своята правота и в своя избор.

Например за това, че форматът на Рафа НЕ е голяма група. А малка. И аз знаех това още от начало – в Детската къща малчовци са двайсет и четири на брой, безумно голям колектив за дете без УА активации. Но аз не се съобразих с това и упорито хвърлих Раф във водовъртежа. Резултатите на закъсняха.

Днес със стичащи се по бузите сълзи казах на Валя, Основателката на Къщата, че спираме Рафа. За малко повече от два месеца сякаш аз се привързах повече от него към учителките, децата, къщата, родителите... Бях Убедена, че дечко ще изкара там до 6-тата си годишнина. Все пак половин година чакахме за място.

Но ... за пореден път Животът друго ми показва. И ако не беше Дизайна, да видя че аз съм УА (голям формат), а Рафа си е чиста пента (малък формат), може би дори нямаше да искам да го отпиша.

А сега, искам не искам, осъзнавам: Моят избор не винаги е Негов избор. И така успявам леко да приема нещата: поредна моя проба-грешка, в която натрупвам мъдрост; пореден екпириънс и за двама ни като 3-ки; поредна адаптивност към новата ситуация (какво ще правим сега без детска?).

Как какво?! Караме напред! Никакво предаване и униние! Животът е да се живее, наред с всички трудности по пътя!

Емоция

За толкова много време, едва снощи открих една малка част от това какво означава да си неемоционален и да преекспонираш емоциите по две, по три, че и по десет.

Винаги съм възприемала емоционалния си център за репресивен – че съм го потискала дълго време и че по-скоро си трупам, а никога не изразявам емоция. Грешка. Тотална. Просто никога не съм се улавяла, че аз, в пристъп на гняв, НЕ съм аз, а отразявам нечии емоции. И добре, че най-накрая ми попросветна.

Вчера следобяд взех Рафа от Детската къща и след кратка разходка, отиваме в любимият ми (доскоро) ресторант. Обичам да ходя там, защото всички е пипнато с вкус, а атмосферата е на богатство. Настаняваме се в кадифените кресла, моето лилаво, неговото розово, и отгръщаме менюто. За пореден път Рафа ме подведе, че е ГЛАДЕН, а се оказа, вече настанили се удобно, че не му се яде. При всички положения, аз се чувствах добре и не съжалявах, че бяхме дошли.

Скоро масата се отрупа със спаначена супа, малки фокачи със сушени домати и орехи и салата от маруля, сирене халуми и печени чушки.

Яденето при Рафа е винаги на игра. Може би от типа му хранене, „нервно”, когато яде винаги е нужен елемент на забавление. И този път така: започна да пуска крутоните в супата и те да стават лодки. Улисах се и аз в играта и хапвайки от салатата, усетих нещо СТРАННО вътре. Пробвах с втора хапка и установих – развалена е! Още в същия момент усетих, че започвам да кипвам. Дори ръцете ми се разтрепериха. Едва сдържайки се, повиках елегантно облечена жена, която се оказа управителката тази вечер. Казах й, че салатата е развалена, тя повдигна учудено вежди и ми я взе. Точно след минута се върна и ми каза: „Това е от оцета, той е винегрет и има по-странен вкус”.

Този път лицето ми стана алено. Какъв оцет?! Демонстративно взех една лъжица и сипах от „винегретения” оцет вътре – кисело-сладък вкус... и нито помен от мухъл.

„Няма как да е развалена, продуктите ни са свежи”, продължи тя и аз още по-демонстративно започнах да вкусвам салата отново. Първа хапка – нищо. Втора хапка – пак нищо. Даже в мен самата започна да се прокрадва съмнение. Но ето че набодох листо маруля на вилицата, което самата аз никога не бих употребила - смачкано и покафеняло, и вкусът ме удари остро. „Това е!” – отсякох и изплюх хапката в салфетка. „Марулята е мухлясала”. Извиниха ми се и след 10-ина минути получих нова салата, свежа и претрупана.

„Редно е да ме почерпят заради тази случка” ми се въртеше в главата, но накрая никаква почерпка не получих. Отново се ядосах. Но нямаше какво да направя и през целия път към вкъщи ми беше криво.

Разказах след това случката на Косьо, все още твърде афектирана. И загадката, защо ми беше толкова начумерено, се разбули. „Ама Сев, това не си ти. Това са емоциите на Рафа (който междудругото наистина не беше във пиковата си точка) и ти ги умножаваш. И на мен ми се е случвало когато съм с него - ядосвам се за нещо, за което после се чудя защо ми е трябвало”.

Дааа... Горчивата истина: за четири години и малко в експеримента, едва сега улавям отвореният си емоционален център. Да се гневя, да искам всичко да се разреши сега, ВЕДНАГА, да обвинявам хората и обстоятелствата, навместо просто да се отпусна, да съм СПОКОЙНА, да се наслаждавам на нещата и да подхождам с хумор....Ехх, все още дълъг път ме очаква към изчистване и осъзнаване на Не-себето. И разгръщане на истинското Себе

Да сбъднеш мечта

Преди близо половин година с Косьо си направихме мини тур с мисия – да разгледаме къде в Пловдив ни харесва и къде ни се живее (тогавашното жилище определено НЕ беше нашето).

Още преди да се преместя в Пловдив знаех, че ми се живее в Центъра – да усещам потока от хора, кипежа на града, Живота. И всичко хубаво да ми е на ръка разстояние.

Въпросната вечер, топла и лятна, обикаляхме дълго из осветен нощен Пловдив. И някак краката сами ни заведоха в района, който НАЙ ни допадна: оживен, жизнен, буден. Нов и Жив!

Заразглеждахме кооперациите: нови, лъскави, красиви. „Какво ще кажеш за тази?”, „Ами онази?”, „Леле, виж я тази!” – възклицавахме цяла вечер и си пожелахме да живеем именно ТУК.

Може би като 1/3 допуснах грешка и освободихме старата квартира преди да си намерим нова. Не питайте как се правят огледи от София в Пловдив! Не питайте как се ходи на детска градина от Кътина (селце до София) до Пловдив! Едно „малко” предизвикателство.

Проточих прекалено дълго нашето местене back home. Разчитах, че отвън ще дойде предложението и аз само е нужно да откликна. Е, не стана така! ВЕЧЕ бях откликнала да живея в Пловдив. И сега беше време да действам.

Няколко поредни ШОКИРАЩИ събития ме амбицираха до краен предел. Затова и си поставих конкретни срокове: преди ретрограден меркурий да сме се нанесли в нова квартира и Рафа да е тръгнал на детска. За „късмет” малчо се разболя, а времето не чака. Дните си течаха, но аз вътрешно бях категорична, че нещата ще се случат. И ден преди крайния срок, поставен си от мен самата (и огласен пред всички, които щях да засегна по пътя) хванах Рафаел и дойдохме с ранния сутрешен влак. Направих най-невероятния ТУР в живота си – оглед след оглед, квартира след квартира в рамките на един-единствен ден.

„Ми... няма такова, каквото търсите” чух на няколко пъти от брокерите. И вътрешно кипвах: „Неее, НЕ може да няма”. И усещах с цялото си същество, че МОЕТО, нашето си жилище, е тук някъде. И чака.

Сблъсках се с какво ли не по пътя към заветната цел: мързел от страна на брокерите, сърдене, че не ползвам САМО тяхната агенция, апатия и никаква заинтересованост („Абе пари искам да им дам, а те задниците си не помръдват!”).

Вкарах всичко от себе си и като един Манифестиращ Генератор успях да завихря няколко души в див водовъртеж. Но ножа ми е опрял до кокала, нямам време за губене и знам, че искам ДНЕС да намеря жилището си.

Решена до краен предел, резултатът не закъсня. В края на деня изскочиха двата най-хубави апартамента, за които съм си мечтала.

И познайте! Едното от тях беше в същия именно район, където се разхождахме лятото боси и си мечтаехме за жилище ТУК.

И то на последен етаж – това беше една от причините дълго време да нямаме огледи – искахме да нямаме хора над главите си!

За мен днешният ден е като сбъдната мечта! Животът ми подари това, което пожелах с цялото си същество шест месеца по-рано. Да, положих неимоверни усилия всичко това да се случи. Но това беше моето израстване и моят цикъл, без който нямаше да съм уверена сега, че съм на ПРАВИЛНОТО място!