Благодаря!

Това, което ме е убивало най-силно в живота, е скуката и еднообразието...

Докато не разбрах, че от мен зависи всеки един ден да е РаЗлиЧен и НепоВтоРим!

За да се случи това, се изисква доза труд, щипка смелост и поръска ентусиазъм.

Така денят може да е магичен и Днес никога да не е като Вчера или пък да бъде като Утре.

За целта, не се замислям да
* навия алармата за три през нощта, за да доготвя тенджерата с нахут;
* както и да ставам преди изгрев - за сутрешната йога;
* или пък да качвам Рафата след Детска до най-високото тепе, където да си правим пикник, яхнали някой слънчев камък;

Обичам живота и го приемам с отворени обятия. Понякога това да означава да купуваме БЕЗумно скъпи италиански обувки, за да усетя какво е да преминеш ОтвъД границата; Понякога да означава "просто" да си готвим патладжани на фурна и есенна салата с ряпа и цвекло - в скромна, тиха и БЕЗкрайно уютна атмосфера.

Обичам да сменям ролите и да се наслаждавам еднакво на всякоя от тях. Понякога стопанката на царския дворец, която е гостоприемна, но строга в спазването на закона;
понякога грижовната, която е отдадена докрай на другите и мила; понякога мадама, по която се залепят погледи навред;
понякога на майка, която учи, възпитава и отглежда.

С всяко дихание усещам пулса на живота. Тупти, не спира, движи се напред. Яхвам го и му се наслаждавам. С любов и благодарност!

За вегетарианството с любов!

Колко различно реагират хората когато стане дума за вегетарианец!


Повечето хора приемат това като оскъдица откъм храни, „зелени бълвочи” и безвкусни ястия.


Когато за пръв път опитах авокадо, си спомням ужаса в устата си: „Е, не, такова нещо не бих могла да ям!”.


Години по-късно, авокадото е сред любимите ми храни!


Същото се случи и с: кокосовото масло, ечемика и люцерната на прах, АФА-та, матето, руколата и какво ли още не. Признавам, досега само пресният кориандър не мога да преглътна – така и не успявам да свикна със странния му вкус


Рафа расте като вегетарианец още от люлката. Като две-седмично бебе, за първи път вкуси АФА, смесена с бифидус. Сега храни, за повечето хора „странни”, за съвсем по неговия вкус. „Ммм, колко вкусна копривка!” възкликна тази вечер, докато си омиташе чинията с копривена каша.


Вкусът е едно от чудесата в живота! И той търпи промени, както всичко друго по света.


Преди години не бих си и помислила, че зелени прахове, разбъркани с биволско кисело мляко, ще са истински деликатес и празник за устата ми. Да не набърквам босилековото песто и картофки с розмарин, че съвсем ще му избяга края.


И когато храната успее да се превърне в лекарство и дава всичко необходимо както на малчовците, така и на големите да са здрави, мога само да възкликна: За Такова Нещо Си Мечтаех!

Смелост

 Пътуваме сутринта близо четири часа с влака от Пловдив до София. „Това е последното ни возене с железницата”, заклюихме едновременно. Мудността на този влак-охлюв ни поизнерви. „Загуби ни като клиенти, БДЖ!”. Явно е време за Next-Level-превоз – автобус или кола.

Едно малко русокосо ангелче ме посреща с усмивка. Гушкаме се, гушкаме се до безкрай. После обядваме – но нещо със слаб апетит от страна на Рафа. Масата е отрупана с вкусотии, а той едва-едва си боцка. „Я да видим кой пръв ще си изяде нахута!” казвам му аз и нападам моя. Очите му блесват и започва съревнованието. За нула време омитаме двете купички и продължаваме със салатата. Скоро и нейното дъно лъсва. Наред е мекият хляб със семена, кашкавал и босилеково песто. Хоп, и чашата с домашен айрян е готова! Малкото тумбаче на Рафа се издува и приключваме с яденето.

Даа, има ли игра, храната е забавление. Добре, че му знам типа хранене, иначе бих сметнала, че е от злоядите.

Излизаме след това и отиваме в детския магазин. Търся нова занимателна игра за почивните дни. Магазинерката ме обгрижва с много внимание, дори прекалено. Не разбирам и аз как се озовавам на касата с картонена кутия в ръка, пълна с материали за оцветяване и лепене. Плащам и излизам. Но след първите крачки разбирам, че НЕ е това играта. НЕ такава исках. Дадох 13лв за картонена кутия, пълна с 1 фулмастер, 1 бутилчица с лепило, 5-6 малки цветни картончета и още толкова гумени поставки. Реалната цена на това е не повече от 3-4 лв. Усетих силно несъответствие. Тонусът ми рязко пада и ме хвана яд.

„Нищо, няма да си позволя да си развалям настроението” казвам си и започвам всякакви опити да се приповдигна вътрешно. Лека-полека се посъвземам и се заиграваме с Рафа. В момента, в който отново се почувствах щастлива, решението само изплува пред мен: ще върна играта!

Без да инициирам, търпеливо зачаквам сгодния момент да отскоча пак до магазина. През това време с Рафа се забавляваме невероятно: гонене, криене, смях... Просто се посветих изцяло на него и на играта... и магията стана.

Неусетно и без напън, отиваме пак до магазина. Там ме посреща ледена стена, щом чуват за какво отивам. 

- Не може да се връща стока, можем само да ви заменим!, доста троснато ми казва жената вътре. 

Аз обаче, позитивна и уверена, й обяснявам, че игрите, които предлагат, не отговарят на качеството, което съм очаквала. 

- Тогава елате да си изберете книжка!, и започва да върти трескаво стелажа с книги. 

- Благодаря, но си имаме предостатъчно, спокойно й отвръщам. 

- Дрешка тогава, не отстъпва тя. 

- Ми не сме на тази вълна – постоянствам и аз с каменно спокойствие. 

Тя се разфучава, влиза в склада да се чуе с шефката, пак излиза, пак фучи, но аз търпеливо чакам. И не отстъпвам. Знам с цялото си същество, че ще си изляза от тук с върната стока.

Не след дълго ми връчва формуляр, където да се подпиша, че се отказвам от играта. Виждам, че е доста изписан – не бях първата, която връща стока. Така и подозирах! Просто прилагат трикчета, само и само да не ти върнат парите. Удрям един подпис, взимам парите и си излизам с облекчение. Малка победа над системата. Преди години не бих се осмелила да отида сама и да си заявя потребността (връщане на стока). Сега усетих този акт като уважение към мен самата. И като смелост. Сама се потупах по рамото и се усмихнах! Пък Рафа – сигурна съм, че ПРАВИЛНАТА за него играчка ще се появи в най-скоро време.

Магия

Отдавна не беше ми се случвало – денят ми да започне в 12:00 на обяд. Не че не станах в осем (с известно волево усилие), не че на правих йога, но през цялото време си представях как пак лягам в леглото и СПЯ. Така и направих – потънах във възглавницата... та чак до обяд.

Събудих се, а главата ми е празна. „Какво става”, недоумявам. Да не е от вчерашната бира. Разбира се, най-лесно е да се намери външна причина за вътрешното безсъзнателно състояние. Но не, не беше от бирата. Ето днес пих вино, а съм пет пъти в по-голяма кондиция.

Не се поддадох на чувството за самообвинение, ами приех положението такова и запазих спокойствие. В крайна сметка чувството за вина е всичко друго, но не и градивно. Следователно полза от него няма.

И добре че стана така. Следващите два дни се разгърнаха в невероятно преживяване.

В 13:30ч имаме среща с брокера – моят фаворит от шеметното януарско приключение. С леко закъснение крачим към офиса, а аз продължавам да съм спокойна, че всичко е наред (както казах, полза от самообвинението – няма). Пристигаме в офиса и започваме с офертите.

- Последен етаж, в центъра, до еди-каква-си сума, обзаведен – казвам аз.

- Абсурт! Няма такова нещо. С такива точни критерии има да чакате няколко месеца – отвръща брокера.

Изобщо не се връзвам. Нямаме месеци на разположение да чакаме – оглеждаме се тук и сега какво има на пазара. И търсим НАШЕТО място

„Ти показвай, пък то все ще изникне” – подръчквам го аз.

И той започва със снимките на екрана.

Първа оферта (горе-долу)

Втора (не!)

Трета (Не!)

Четвърта оферта – „Яяя, чакай! Това е добро! Да – това е много добро!”

„Абе тука за мансардата – дава ли се още под наем?” – обажда се брокера по телефона. „Готово, оглед днес следобед” – работите се нареждат като на магия.

Да продължавам ли? В 15:30 следобед влизаме, оглеждаме мансардата и чувам „Взимаме я!”.

Първи ден, първи оглед. В рамките на три часа.

Стоп капаро и среща утре за подписване на договора. И после кажете, че Пловдив не е града на сбъднатите мечти.

За любовта към живота

Можем ли да си пожелаем живота? Да го живеем така, както ни харесва. Красиво, например.

Има някои неща от миналото, които или мразя, или отричам. И сега е времето да ги отработя.

Когато бях втори курс студентка, започнах работа в туристическа агенция. Първoначалното „Уау – ще пътувам по света” бързо се стопи, защото работата се оказа повече от стандартна – малко офисче, стоене по осем часа пред компютъра... и нищо по-различно.

Тогава набрах много гняв. „Какво правя тук? По цял ден се занимавам с неща, които мога да свърша за два-три часа. Пък и никакви кой знае какви пари не получавам!"

В съзнанието ми тази работа беше грешка и имах негативни асоциации, когато си я припомнях.


Вчера, у дома, докато прозвънявах хора, правех оферти и комбинации, отмятах задача след задача (от години вече не мога да работя за друг, само за себе си), цялата атмосфера от преди нахлу. Усетих се отново все едно съм в старата работа и дори усетих нужда от „обедна почивка”. Слязох долу, взех си курабийка от лимец и какаови зърна и седнах на слънчева пейка, колкото да ми се проветри главата.

И тогава дойде осъзнаването. Защо е нужно да тая негатив или омраза към каквото и да било? Когато мога да обичам. Защо отричам неща от миналото, които така и така вече са се случили? Когато мога да ги приема и бъда окей с тях.


И тогава ме заля вълна на любов. Към това, че имам тази опитност: работила съм в офис и имам преживяванията как би протекъл един работен ден. Научила съм това-онова, което мога да използвам дори сега, в настоящето. Осъзнах, че мога да обичам всичко, което ми се е случило в миналото. Защото то е само спомен, и това, което го съживява, е моето отношение към него. Било отрицателно, било положително.


Заспах с планове за сутринта. Какво ще правя, когато се събудя. Докато, точно на унасяне, видях колко ненужно е това. Важното, най-важното, е да присъствам. Да бъда тук и сега. И всичко останало се нарежда около този факт. Така и стана. Сутринта беше неочаквана – непланирано събуждане в ранни зори и разходка до реката, където газихме мократа от роса трева. Дори не би ми и хрумнало такова начало на деня.

Седмица, пълна с живот

Така обичам да минават дните - наситени и плътни, сякаш не дни, а години...

И тази седмица започна ведро.

Понеделник, след забележка от моя страна към друго дефинирано Его, "Ама не може така, втори път обещаваш нещо и не си го изпълняваш", в крайна сметка Егото веднага си взе поука и дойде с колата да ни вземе. Вече си научих урока: започне ли нов цикъл, ново приключение, няма какво да го мисля - само се отпускам и се наслаждавам на пътешествието. И сега така: оставих се изцяло на отклика да ме води и се заизнизаха случка след случка: бягане от дъждовен облак, който все пак ни настигна в парка и ни погледна смръщено с едри капки; криене в най-близкото заведение, където две малки устички (Рафа и Давид) си запоръчваха мляко с какао, толумбчки и еклери; тичане през целия парк към колата, където стигнахме мокри до кости, но заливащи се от смях (дай му на дете да джапа в локви и да го вали дъжда); непредвидено гостуване в "малка къща в прерията" - къщичка, създадена с толкова грижа и любов, че се чувстваш като в приказка (малко лаещо куче, скоро родени, все още слепи котенца в кашон, детска стая с масичка и столчета за творене до безкрай; тенджера с домашен боб и салата с див лук за вечеря)...

Вторник продължи с посещение в чисто нова клиника, където Рафа беше подложен на серия от игри, за да му проверят зрението. "С тези светли очи - задължително слънчеви очила!" беше заключението. После вкъщи последва готвене на супа от лапад в детски вариант (Рафа е малък готвач) и строене на дълга влакова композиция от възглавници и пътници-животни.

Сряда вместо да се оставя на отклика, понапънах с егото, за да се случи всичко по план. В крайна сметка резултат имаше: първи печат на фирмата, първа сключена сделка, първо посещение в кубинския ресторант, отдавна препоръчван ми с кухнята си (уникална, автентична атмосфера, където ти идва да ходиш бос по дъсчения под), но сладкия вкус от свършеното не беше съвсем пълен, тъй като имаше прекалено волеви усилия от моя страна.

Четвъртък, уморени след интензивната сряда, се оставихме да ни се случват естествено нещата, без много-много да ги мислим, без да правим прекалени планове. И беше много по-добре. Животът ни заведе в най-чудесния офис, където от първо лице слушах как се водят сметки, счетоводство, фирма. На по ягоди и череши, попивах от мъдростта от жена, която сама е постигнала екип, който умее да менажира в офис, който е 100% концептуално издържан (колко още работа имам аз по своята визия...). Последваха игри у дома, докато навън валеше: опит за домашен декупаж с белтък на яйце, строене на замък от дървен конструктор, четене на приказка в палатка (опънато одеяло върху два стола).  Денят завърши след 2:00ч, единственото свободно време, за да напиша дълго отлагано писмо и да ми олекне чак физически, когато го изпратих.

Петък започва в 6 и нещо сутринта, когато реших да си изправя косата, но вместо стилна прическа, получих бухнало изобилие със собствено мнение. После влак към София, където за трите часа и малко, прекарани вътре, видях колко игри можем да сътворим: майсторене на кола, рисунки с пастели, обикаляне на влака и попадане в спалните купета, където усмихнати японци черпят Рафа със сладко-солено десертче. "Рафа, ако ти се прияде пак такова, май до Япония ще трябва да пътуваш", смея му се аз. Следобедът отново потеглям към дома, но този път без малчо. Следва вечер, посветена на мен самата, с масаж, йога и нещо като джаз и готвене за най-любимия човек: мъфини с боровинки, пълнени чушки и запечени картофи във фурна. А когато той се върна с огромен букет от градински зеленчуци, разбрах защо живея именно тук.

Една пълноценна седмица... Която дори не е свършила...

Пътешествие

Денят започна свежо. Чаша зелен чай с лъжица мед и приготовления за из път: варени яйца, домат, краставица и черен шоколад.

Потеглихме с колата в сплотена група. Усещане за задружност и сходност помежду ни. Четирима души със сходна визия, интереси и ценности. Добра предпоставка, за да се роди нещо креативно.

Покрай нас се заизнизваха тучни полета и лакатушещи реки. Планинският път се вие като змия нагоре, а ние се наслаждаваме на студени ягоди –  сладки като бонбони.

Пристигаме в крайната цел и слизаме. Чистият въздух ни обгръща. Накъдето и  да погледнеш, виждаш високи планини – красота! „Ако човек много се надуе в града, добре е да излезе сред природа, за да усети своята нищожност.”, казвам. „Те затова хората не излизат много-много”, отвръща ми Косьо.

Заизкачваме се нагоре по случайно избран път. Срещаме баба и дядо и ги питаме за посоката. „Нагоре, деца, и ще стигнете до водата”, посочва ни с пръст най-лъчезарната баба.

- Колко жизнена и усмихната жена. Като дете. Като изворче. Най-вероятно е 1/3.

- Сигурно е живяла много правилно и чисто.

Стъпваме по меката трева и се освобождаваме от всички токсини. Гледаме високите планини, „Ако искаш да постигнеш някоя цел, добре е да гледаш планина. Ние не само я гледаме, но я и изкачваме”. Миризми от детството се усещат във въздуха: на обор, на мляко, на живот.

След два часа поход и сладки приказки, Симо ни завежда в чуден ресторант. Масата се отрупва с благодат и не смогваме да изядем всичко. А е вкусно, вкусно...

Идва ред на баните. Плащаме вход и влизаме в закрития басейн с минерална вода. Джакузи, водопад от силна струя, която масажира като човек, плуване. Чувстваме се като преродени.

 

Неусетно е станало шест и половина и се приготвяме за обратно. Чисти и спретнати излизаме навън, където има маси и столове, обляни от следобедното слънце. Не се чудим дълго, а сядаме и започваме brainstroming-a. На това чисто и енергийно място, идеите се раждат една след друга, всеки допълва картинката, всички усещаме силата и новото, което се задава. Черен шоколад с парченца портокал ни прави компания. Когато сме дали всичко от себе си в менталния процес, ставаме да ходим. Съвсем в унисон с облаците, които са дошли и са покрили неусетно небето.

В колата наобратно обсъждането продължава. Спираме по пътя за домашно биволско и овче мляко. Няма нужда да казваме помежду си колко ни е приятно заедно – някак всички го знаем.

Разделяме се вече в Пловдив и е толкова наситено цялото преживяване през деня, че само си махваме с ръка за чао. Всеки има нужда да осмисли и да му отлежи. Някои неща няма нужда да бъдат казвани, те се усещат.

Осъзнат ден

Тази сутрин приключих с превода на Рейв И-дзин (64-те хексаграми или качества, които са ни заложени генетично). Близо година го протакам този превод: беше ми скучен, проклинах се на няколко пъти, че изобщо съм го захванала, отказвах се от него, търсех на кого да го прехвърля, но в крайна сметка си седнах на *** и го приключих. Даже ми стана интересно накрая, тъй като влязох в ритъм и не търсих всяка втора дума в речника, а напротив – едва смогвах да напиша всичко на ръка (мисълта течеше по-бързо от пръстите).

Прочетох за 60-ти портал, ограниченията. И колко е важно понякога да ги приемем.

При мен това винаги е било трудна тема. Имам нещо, ламтя за друго. Пристига другото, аз носталгея за старото.

Предизвикателството е как да се наслаждавам тук-и-сега на всеки миг. И да чакам да си дойде време за другото. Повече търпение и всеотдайност. Не е лесно, но е възможно!

Ако сама не си поставям цели и постижения, адски ми е скучно. Дори елементарното днешно гладуване (само на течности) е пробив във съзнанието. Хващам се колко автоматично се храня и как сега, когато имам ограничение да не ям, искам-не искам, променям навика.

Интересно, че това се отразява не само физически, но и психически. Не знам при вас как е, но аз понякога изпадам в паника и смешни ситуации, когато пазарувам. Обхваща ме страх колко много пари ще изхарчим, откъде ще дойдат следващите и тем подобни глупости. Та и днес така: пазаруваме в DM (където има доста изкушаващи неща), но аз просто наблюдавах естественото си влечение към някои предмети (набелязани преди това в списък) и изобщо не се лакомих за излишни неща. Още едно постижение, докато Косьо пазаруваше, го гледах с разбирателство и пълната свобода да избере това, от което има нужда. Спокойствие и позитив. Дори успях да зарадвам продавачката, като искрено я похвалих за добре опакования подарък. Явно е Генератор, щом така грейна от хубавия си резултат.

Правилното място

За първи път от 20 години живея на правилното място. И това е толкова шокиращо, че си казвам: „Какво за Бога ми се случи досега? Защо чак сега съм тук?”.

Но вместо да се тюхкам за изминалото време, мога да се радвам, че все пак получих втори шанс (с не малко усилия) и отново съм там, където мога да вирея и разцъфтявам.

 Израснах в най-приказното място на света. В един малък рай. Бръшлян обвил каменната чешма; малка ливада потънала в нарциси и минзухари; люлка от въжета, с която можеш да стигаш чак до небето; лехи с лалета, изравнени като по конец; огромен двор с изрядно подредени зеленчуци и аромат, който се носи от тях: домати, краставици, камби (тумбести чушка) – „ Я да видя мога ли да се провра между тези лехи?. Ами да се скрия между тези листа?” – за детето всичко е игра; нетърпението да преброя колко яйца са снесли кокошките днес и да ги събера гордо в кошницата; да прекарам часове, (ЧАСОВЕ!) гушнала малко агънце в обора; да наблюдавам малките пиленца в щайга, които ги нагряваме с лампа, за да им е топло; да влизам в „саманлъка” (голяма постройка със слама) и да се катеря по балите; да наблюдавам изследователски калинките, които пълзят по детелините и с изненада да открия, че те се хранят с мушици (а не с листа); да правя снежни човеци и за първи път да чувам (и разбирам), че зъбите могат да тракат от студ; да сядам на трапезата с гъст боб, сготвен в тиган и да ям, докато се издуя; да омитам цял шоколад и да яхвам колелото, за да откривам нови улици, места, съкровища; да излизам на малката оживена улица и да отивам към фурната за топъл хляб; да се катеря по черешовото дърво и да ям узрелите череши, вместо да ги събирам в плик; да ходим и да берем липов цвят, който после сушим на големи чаршафи и от него се носи опияняващ аромат; да се опитвам да доя и аз козата и да разбирам, че това не е работа за мен; да гледам как дядо чука дините с пръст, за да види коя е узряла в мазето, където няма място да се стъпи от зелените и жълти (пъпеши) плодове; да тичам вечер по алеята в двора, докато сили не ми останат; да ловя жаби и да ме наказват за това, че плаша с тях сестра ми; да ходя в „дюкяна” на дядо и да вдишвам аромата на дърво и вар; да стоя на верандата, докато вали и да слушам гръмотевиците и падащите капки....

Първите седем години са истинска благословия за мен. И едва сега си давам сметка каква закваска са ми дали, как са ме оформили като личност, колко дълбоко в мен стои всичко това – като пристан, където винаги мога да се върна и почерпя сили. И толкова любов, толкова любов съм получавала... За което след това забравих.

Бетонната панелка на последния етаж беше моят затвор. По цели нощи плачех, че не искам да съм между тези четири стени, където съм далеч от чуруликането на врабчетата сутрин и където не мога да изляза по всяко време с джапанки, просто за да вдишам свежестта на цветята. И макар да им го казвах стотици пъти: „Ама моля, оставете ме на село, там искам да израстна”, родителите ми бяха решили, че бъдещето ми е в града и там е редно да израсна.

Сив квартал, в който не знаех как да се ориентирам. Където не можех да тичам на воля. Където нямаше природа. Блокове, блокове и само това. Не беше правилното място. И аз го знаех безсъмнено. Но къде се е чуло и видяло детето да определя съдбата си - та то е още малко и не разбира. Затова родителите взимат решенията авторитарно и смятат, че го правят за добро. Жалко. Но както се казва: No choice.

20 години живях на неправилното място. Човекът е странно същество. Пречупва се в един момент и забравя. Забравя какво е било и как може да бъде. Потъва в сивата реалност и се отъждествява с нея. Започва да прави нещата на автоматик – защото ‘трябва”. Изчезва радостта от живота, изчезва страстта към любимите неща. Изчезва живота. Убийство на човешкият дух....

Дааа, бях забравила всичко това. Докато вчера, след поредица от правилни събития, не ми изплува всичко в главата – картини, образи, аромати, усещания, радост. Уау! Какво беше това? Как съм живяла тези 20 години? В някакъв полусън. В който се опитвам да оцелея. Но в който не се разгръщам и не плодонося.

За всички хора с отворен Джи център – едва сега мога да потвърдя теорията от личен опит: Да, мястото, където се намирате, е ключово за вас!!!

Най-накрая аз отново съм на правилното място. Не, не съм се върнала на село. Там никога няма да бъде така, както беше – всяко нещо с времето си. Но попаднах в друг рай, моят си рай.

Обичам града (но определено не всеки). Харесва ми кокетно да се разхождам с роклички и да се усмихвам на продавачите; харесва ми да пазарувам с платнената торбичка и да я пълня с френски хляб и котешки езичета; харесва ми да сядам в откритата кафетерия и да потъвам в белите меки столове с чаша капучино в ръка; обичам най-прекрасните места да са ми на ръка разстояние и всеки ден да срещам хора, които да ме преизпълват и трогват със своя живот и/или поглед към света.

Успях да намеря това място (след 20 години), което съчетава красотата на моето любимо село (всъщност малък град) с динамиката и оживеността на града. Успях да намеря балконче, където гургулици пеят, а от другата страна  е казиното, което привлича като магнит свежи и просперитетни хора; успях да имам природа на десет минути пеша от вкъщи, където съзерцавам града от високо, седнала на пейка сред зеленина и шуртящо фонтанче; животът пак се завърна – аз отново усещам, че горя. Будя се с страст какво ще ми се случи днес и колко много неща мога да направя; лягам по нощите, дописвайки последни идеи и рисувайки картини за бъдещите цели, планове, намерения; оставам си по цял ден сама и не спирам да се наслаждавам на всичко, което ми се случвам и което аз самата случвам (миш-маш с маслини; дълго-дълго писмо към близък човек; красоти от хартия; среща с девойка, която като мен гори за бъдещи начинания...).

А когато се запозная и с човек, който като от приказките прави дърворезби и сътворява най-красивите столове, маси и легла (сякаш си в дворец!) и ми разказва как идват италианци да си поръчват обзавеждане от него, аз вече знам: Даа, Животът е най-прекрасното нещо, което може да ни се случи!

Биологичен vs. Психичен цикъл

Сестра ми навърши 30 години. Явно от племенните ми активации (26-44 и 21-45) реших, че ще й подаря... себе си. Или с други думи казано: да й уредя хубав хотел в Пловдив, билет отиване и връщане и своето внимание в рамките на два дни. Подарък-преживяване. Не е ли добро?

И така. Тръгнахме заедно от Централна гара София и преди обед вече бяхме в Пловдив. Хотелът се оказа по-хубав от очакваното. Откакто спрях да се притеснявам (от официални разговори най-вече) и съм категорична и уверена в себе си, нещата се получават с лекота. Така и тук: успях да договоря цена с 30% по-ниска, а отгоре на всичко вместо в единична, я настаниха в двойна. За същите пари. Кеф!

Бях направила програма какво, къде и как заслужава да видим/посетим. И така в комплект: две майки с две деца (къде без Рафа и братовчед му), потънахме в потока на града.

Първият ден беше чудесен! Като награда го усетих – ресторанти, сладкарници, дълги разходки по Главната, пуканки, царевица, лакомства за малчовците. Безкраен празник! Абстрахирах се, че това е града, в който живея и го приемах през призмата на гост. Денят завърши с вана, пълна с пяна в хотела, където двете хлапета се заливаха от смях и пороен дъжд, който наблюдавахме с интерес от прозореца.

Дотук добре! На сутринта започна втория ден.

Сутринта се срещнахме на Джамията и се закатерихме по Стария град. После в турската сладкарница, мола, супа-бара, разходка в парка... На пръв поглед – всичко прекрасно! Но вътрешно нещо не беше наред... Усещах го, но не знаех какво е. Някаква празнина отвътре, пустота...

Изпратихме ги със следобедния влак (вече се старая да завършвам всеки един започнат цикъл, за да си науча урока/получа мъдростта). Минах да оставя Рафа при най-прекрасното момиче, с което рисуват, танцуват и се обличат карнавално, и се прибрах у дома. Толкова бях уморена, че легнах без да помръдна, и потънах в усещане на собствената си енергия.

По едно време Косьо ме извика и без да му мисля, скокнах от леглото. Започнахме да си говорим и лека-полека картинката се разгърна. Бавно започнах да осъзнавам какво ми се беше случило този ден, та се чувствам така: недоволна (от мен самата), празна, с нотка на безсмислие.

Този ден не бях създала НИЩО. Понякога това е окей – почивката е жизнено необходима след усилен труд. Но ако НИЩО не правя два дни поред – това ме унищожава. Цял ден се бях държала като консуматор: харча пари, взимам от живота, „развличам” се, но не давам своя принос, не раждам никакъв плод, не съграждам нищо. Дали от генераторската ми същност, дали на всеки е присъщо – осъзнах колко е важен градивния елемент в живота на човек. Да творя, да градя, да създавам. Да се трудя! Колко по-пълноценен би бил деня, ако бяхме произвели нещо със сестра ми (също генератор). Ако си бяхме тръгнали и двете на плюс след срещата, а не само с поизтъняло портмоне и куп впечатления (а ла консуматорски). Урок! И дано си го науча. Как да интегрирам колкото може повече градивни дейности в своя живот, така че да имам какво да предложа и на хората около мен.

Изкуство, творчество, градеж... Това е живота!

Женската Сила

„Момичето става жена едва когато роди”. Чували ли сте този израз? От моя скромен опит, мога да кажа – не, това не е вярно. Нито че е нужно жената да роди, за да отключи силата си, нито че раждането непременно ще трансформира детското мислене в женско.


Колко от вас все още не са разгърнали своята фееричност, нежност и същевременно непоклатимост като вътрешни устои? Колко от вас все още са плахи вътрешно, не се изразяват достатъчно и не прилагат своята скрита сила, заложена им изначално?
Дълги години играех мъжка роля: боря се за да постигам; нагърбвам се с прекалено много (физически) задачи; не се уважавам; не се грижа достатъчно за себе си.
Невидимите неща са най-важни понякога. Малкият детайл е скритият скъпоценен камък. 
След екзистенциална криза тези дни, след преосмисляне на всичко в моя живот: от поведението ми до нагласата ми към света, парите, успеха; от отношението ми към другите до отношението ми към мен самата, разбрах, че повече не искам да играя второстепенна роля! Като жена са ми дадени толкова инструменти, които чакат да ги приложа и такава позиция в общество... а аз упорито ги избягвам, смятайки, че не заслужавам.
Имам силата и правото да казвам „Не”, когато е не. Имам възможността да ценя своето време и усилия и да заявявам на другите за това. Мога да имам авторитетна позиция и да я отстоявам, независимо от външните обстоятелства. И всичко това откривам чак сега...
Това, че съм родена като жена, ми дава толкова много привилегии. Вместо слепешката да ходя и да „ора на нивата”, е нужно просто да изчистя визията, целите и принципите си и смело да ги живея. Тогава статуса в обществото автоматично ми се сменя. А заедно с него – всичко останало.
Да, най-сетне открих какво означава да не си упорит вол, а нежно цвете; какво значи да не прилагаш физическа сила и напън, за да постигнеш целите си, а умерено и интелигентно да изчакаш за правилния момент, в който да кажеш правилните думи.
Век живей, век учи! Обичам живота!

Мит за раждането

„Не знам при теб как е било, но аз никога няма да забравя тази болка. Лазих по земята...” – бяха първите думи, които чух от моята току-що родила приятелка.

И вътрешно кипнах. 
Защо? Възможно ли е? 
Живеем в свят, пълен с информация и НИКОЙ не учи младите майки КАК да раждат.

Не мога да кажа, че мен не ме е боляло при раждането. Но ако по скалата от 1 до 10 повечето мои приятелки дават десет на болката, то аз лакатуших между едно и две.

А не е като да няма, напротив – ИМА начин как жената да ражда хем естествено, хем осъзнато, хем с минимална болка (че защо не и с наслада?). Техники за дишане, отпускане на коремните мускули, специални предварителни упражнения за усилване на гъвкавостта там долу. И още.
Следващият път не просто ще споменавам на бременните си приятелки за курса ‘Йога за бременни”, а с шут ще ги пращам да го изкарат. Особено на тези с единица в профила.

Защото в объркания свят, в който живеем, най-естественият природен процес – раждането, е сведен до тегава манипулация от некомпетентни хора (поне в моя случай беше така), които напъват, вместо да успокояват родилката, избързват, вместо да отдадат почит на това свещено събития (нали чакат и други момичета в коридора, няма време за почести), по-скоро ще изръсят псувня, вместо насърчение и кураж.

Кипна ми, защото може да е различно. Редно е да е различно. Да се счупи насадената с години представа в главите на момичета, че раждането е ужасен и болезнен процес. НЕ! Раждането е сакрално изживяване, което може да бъде истински празник! Празник по посрещане на новия живот. 

И всичко това просто с малко подготовка. И правилната информация. 

Точка. Край на моето възмущение. ЗА промяна съм!

Игра

Какво мислите е едно от нещата, които съм ненавиждала като малка? Да си оправям стаята, разбира се.
"Че нали си е моя, мога да си я държа както аз си искам!".

Сега, разбира се, Животът ме подлага на тест: Как аз бих реагирала от другата страна на нещата. И за да не повтарям грешки (да карам Рафа да прави нещо насила), викам на помощ креативните хрумки.

"Хайде сега да видим можем ли да си оправим стаята по цветове? Ти прибираш жълтите, оранжеви и червени предмети, пък аз - зелените, сините и черните".

И състезанието се развихря. "Може ли да прибера един и от твоите цветове?", пита ме Раф. "Е хайде, може" отвръщам, уж му правя жест. И активно, дейно и съсредоточено почти сам "изорава" цялата си стая.

Дали и бизнеса не се заключава именно в това - да импулсираш хора да направят нещо с желание и плам, от което и двамата ще спечелите :-)

Защо се преместих от София в Пловдив?

Родена съм в София. И там израснах. Затова на повечето хора им звучи шокиращо, когато им кажа, че вече живея в Пловдив. По собствена инициатива.


Защо се преместих „от столицата в по-малък град”? (стъпка назад според повечето хора, но не и според мен)


Не казвам, че не харесвам родния си град. Напротив – обичам малките здравословни магазинчета, скрити из централните улички; харесвам динамиката и новите места/събития/инициативи, които се раждат всеки ден!


Но нещо не ми достигаше в София…


И отидох да го намеря в Пловдив!


Именно в Пловдив открих изобилието от продукти, които идват директно от градината на някой производител. Градът е пълен с усмихнати баби, които предлагат лапад, коприва или лук от своя двор. Освен че вкусът е божествен, цените са наполовина от магазинерските.


Дори човек да няма възможност да срещне тези стари жени (най-много, естествено, ги има по пазарите), в магазина стоката е предимно българска, от район в непосредствена близост до града. В София винаги ми е било трудно да открия качествени плодове и зеленчуци. Супермаркетите зареждат предимно с внос от Гърция, Турция или Испания. И никак не тачат българските производители, особено дребните. В Пловдив се преродих, защото давам парите си (обикновена смешна сума) директно на човек, който сам е обрал орехите от дървото си и пак собственоръчно ги е обелил. Или на баба, която е набрала прясна целина от двора си.


И в това действие откривам невероятна красота!


Друга страст, която открих в Пловдив, са пекарните а ла франс. Кроасаните с масло, приготвени на място, хрупкавите кукиси и целувките с лешник са малки изкушения, които взимам без гузна съвест. Когато някой влага качествени продукти в своите произведения, това си личи! Признавам, че избягвам продукти, които са „изпечени на място”, тъй като зад този примамлив надпис прозирам банички/кифлички/кроасани от замразено тесто. Затова и всяка уютна пекарна със собствена кухня ме грабва от раз!


За да научиш кои са петте ми любими места в Пловдив – цък

За рождените дни

Преди не обичах рождените си дни. Чувствах се ДЛЪЖНА да правя „общоприетите” неща – да черпя с бонбони, да се усмихвам насила, да информирам всеки, че съм рожденик.

Тази година не се поддадох на ТРЯБВА-то. Скрих се на вилата и никого не осведомих за празника си. Исках да видя какво е да си инкогнито и да правиш това, което наистина ти харесва този ден.

Ее, поглезих се яко: направих си вкусна торта, която да споделя с най-близките си; цял ден се наслаждавам на простите неща; усмихвам се на живота, защото ми се усмихва.

А когато си погледна отрупаната поща с писма и всичките честитки ... разбирам защо си заслужава да живея!

За храната с любов!

Преди близо година се озовах в една от най-вълшебните кухни – нещо средно между атмосферата от Амели Пулен и страстта към храната от Рататуй.

Всяка подправка си има бурканче, ръчно боядисано и надписано; големи стъклени купи са заредени със здравословни сладки, които издържат дълго-дълго време (за огладняване по всяко време): кокосови, сусамови, хрупкави, мекички... Шкафовете са заредени със сурови ядки, какао от Гайо, агаве и мед, годжи бери и тахан. „Ето в такава кухnя искам Рафа да израсне” беше първото, което си помислих.

И ето, тази магия се пренесе вече и онлайн. Далеч съм от мисълта, че ще може през екрана да се усетят ароматите на нахут с къри или препечен хляб. Но е малка доза вдъхновение и идеи за кулинарни шедьоври.

http://nankinska.blogspot.com/

Здравословният избор

(август 2013)

На закуска:

Аз: - Искаш ли попара?
Рафи: - Не.
Аз: - Искаш ли принцеса с домат и кашкавал?
Рафи: - Не, нещо друго.

Аха-аха да се ядосам. Закуската е вече готова, а господинчо отказва и двата варианта. Изчаквам го още малко, но вече към 10:00ч грабвам портмонето и отивам до магазина. Купувам сурови ядки и кисело мляко и му приготвям вълшебна лятна закуска: кисело мляко с праскова, мед и бадеми.

Изяжда всичко и аз разбирам колко е важно понякога да запазя спокойствие и да дам шанс на малкия човек. Самата аз съм склонна да зациклям в дадени области: всяка сутрин – едно и също за ядене, например. Пък дребосъчко ме провокира и много пъти се раждат чудеса.

По пътя

Алармата звънва рано-рано. Натискам „повторно’ до следващото извъняване. Но тц, не било писано още десет минути дрямка – Косьо влиза в стаята и казва „Хайде, време е!’.

(невероятно е как Прожектора, като реши да е самодисциплиниран, е по-точен от МГ-то).

Набързо сръбваме мате, нахлузваме панталони и якета и изхвърчаме към таксито. Най-радостен, естествено, е Рафа – обожава приключения.

За пореден път съм забравила да му взема играчка/занимавка за тричасовото пътуване. И се налага да импровизирам. Рисуваме, разказваме си истории... Докато Рафа не съзира фотоапарата. Решавам, че това старо, старо фото не заслужава да го пазя кой знае колко и му го връчвам. Следващият половин час абстрактното, визуално човече (46-29 и 35-36) не спира да се наслаждава на процеса „снимане”. Пътешественик-фотограф, помислям си. Но вече гледам да не проектирам нищо върху него. Нека животът сам покаже как, накъде и в какво ще се развие.

София ни посреща леко хладна, но всяка промяна е добре дошла. Обичам да сменям и редувам градовете, обичам да пътувам!

Новото ми откритие, че печеля пари когато изслушвам хората (22-ри портал на отворен емоционален център), ми помага дори за най-елементарни неща. За първи път имам търпението да изслушам баба ми, която просто има нужда да излее и сподели с някой своите преживявания. Слушам, и просто слушам. И това е изключително приятно...

Междувременно насреща стои важен въпрос: къде ще спим/отседнем тази нощ. Вариантът да сме при нашите е налице, но аз НЕ искам – прекалено лесно, прекалено еднообразно. А и така няма излизане от стария филм и коловоз. Усещам, че искам промяна.

И търсачът в мен, 11/56, се включва на бързи обороти. Преглеждам всички хостели в София (уау, какви цени!) и съвсем интуитивно избирам един. Цялото ми Джи се развълнува, когато го видях. И дотолкова се доверих на усещането си, че дори не послушах ума си да се презастраховам с друг, за резерва.

Интуицията ми не сгреши. Попаднахме на място, което си беше Моето: с малките красиви детайли, с чужденците, които носят специфична атмосфера със себе си, с приветливата стая – но най-интересното беше, че сме в Центъра. Като човек, израснал в софийски квартал, съм възприемала столицата като досадно пътуване с трамвая (вече с метро) и с безкрайните панелки. Сега имах шанса да видя града от съвсем друга перспектива – излизам и вече съм в потока. В кипежа на събитията. Веднага влязох в друга роля, чувствах се като на екскурзия в чужбина и забелязвах неща, които иначе подминавам. Макар Косьо да беше на мнение, че можем да си спестим парите за нощувка, аз вътрешно ликувах, че съм се отскубнала от „кварталната действителност” и съм си дала шанс за тотално ново преживяване.

Без пукната стотинка в джоба, реших да пробвам какво е ако скромно изчаквам и просто наблюдавам. Даа, скромността е велико нещо. Само благодарение на нея, попаднах в най-приятните места, вкусвах най-чудесната кухня, наслаждавах се на мига. Ако се бях полакомила и поискала нещо сама, надали щеше да ми се случи точно това.

Следващите нощи верен другар от thetribe ни покани на гости и отново бях като Алиса в огледалния свят. Когато се срещам с хора от моята траектория, се пълня с нови впечатления, опитности, красоти за окото. И ето тази сутрин например, няколко часа изкарахме на диванчето, уж нищо-правейки (на сладки приказки), което преди би ме побъркало – „какво е това нещо, губя си времето със стоене, вместо да свърша нещо полезно?!”. Сега, от перспективата на наблюдател, потънах във времето, в разговора, в красивите креативни картини, които се сменяха на десктопа. (благодаря ти за хубавата, спокойна сутрин!).

И пак, и пак се връщам на това: всеки път, когато изневеря на вътрешното си усещане, на енергията в мен и правя неща, за които съм убедена, че трябва (но не усещам), резултатът е плачевен. Дори на ниво спане – никакви сънища, нощта минава като тъмна дупка. И обратно: когато съм спокойна, уверена в себе си, когато не бързам и не насилвам нещата на всяка цена – хармонията е около мен и нещата се случват сами... (а нощта е пълна с цветни приключения).

Когато илюзиите се разбият на пух и прах

Харесах си Детската Къща на Рафа още когато я видях в сайта – беше любов от пръв поглед. Рафа тъкмо беше навършил три години и се оглеждах за местенце, където спокойна да го оставям. Уви, Къщата беше пълна и нямаха нито нищо свободно. Записаха ни в списъка и зачакахме. Какво друго ни оставаше?

В най-неочаквания период, повече от шест месеца по-късно, получих радостния мейл, че място вече има. Няма да припомням за шеметното местене Кътина-Пловдив, едно от най-големите предизвикателства в живота ми. Тогава, когато а ла барон Мюнхаузен се хванах за косите и се измъкнах от блатото.

Когато натъпи дългоочакваният първи ден на Раф в детската, се вълнувах наравно с него. Предната нощ почти не спах от емоции, после пък се просълзих когато госпожата го взе и го въведе вътре. И сигурно щеше да ми е гузно, и тъжно, и всякак, ако не знаех дълбоко в себе си, че го оставям на хубаво място - това, което аз самата бих посещавала с удоволствие.

Всичко вътре ми допадаше невъобразимо. От йогата до народните танци, от арт заниманията до английския с чист англичанин. Всичко по тяхната програма се припокриваше с това, за което бях мечтала. Какво повече му трябва на едно дете?

Но всичко това беше от моята гледна точка. Паралелно с външните прекрасни обстоятелства, започна и „втория живот” на Рафа. Постепенно той ставаше с всеки ден избухлив и нервен, малко по малко престана да ни се доверява, както винаги е правел, и започна да ни гледа „из под очи”. Затвори се за нас като за приятели и същевременно започна да се гневи (ужасно) за дребни неща.

Аз, като типично 1/3, не обръщах внимание на това и смятах, че е влязъл в нов период от живота си. Докато една вечер Косьо не каза: „Кое е това дете? Какво му става? Това не е момчето, което познавам!”.

И равносметката не закъсня. Детската Къща, която обичах и все още обичам, е Моята Къща, моята несбъдната мечта... но не и на Рафа. Като малки балончета се връщаха в спомените ми знаците, които получавах от самото началото, но които избягвах, защото бях твърдо убедена в своята правота и в своя избор.

Например за това, че форматът на Рафа НЕ е голяма група. А малка. И аз знаех това още от начало – в Детската къща малчовци са двайсет и четири на брой, безумно голям колектив за дете без УА активации. Но аз не се съобразих с това и упорито хвърлих Раф във водовъртежа. Резултатите на закъсняха.

Днес със стичащи се по бузите сълзи казах на Валя, Основателката на Къщата, че спираме Рафа. За малко повече от два месеца сякаш аз се привързах повече от него към учителките, децата, къщата, родителите... Бях Убедена, че дечко ще изкара там до 6-тата си годишнина. Все пак половин година чакахме за място.

Но ... за пореден път Животът друго ми показва. И ако не беше Дизайна, да видя че аз съм УА (голям формат), а Рафа си е чиста пента (малък формат), може би дори нямаше да искам да го отпиша.

А сега, искам не искам, осъзнавам: Моят избор не винаги е Негов избор. И така успявам леко да приема нещата: поредна моя проба-грешка, в която натрупвам мъдрост; пореден екпириънс и за двама ни като 3-ки; поредна адаптивност към новата ситуация (какво ще правим сега без детска?).

Как какво?! Караме напред! Никакво предаване и униние! Животът е да се живее, наред с всички трудности по пътя!

Емоция

За толкова много време, едва снощи открих една малка част от това какво означава да си неемоционален и да преекспонираш емоциите по две, по три, че и по десет.

Винаги съм възприемала емоционалния си център за репресивен – че съм го потискала дълго време и че по-скоро си трупам, а никога не изразявам емоция. Грешка. Тотална. Просто никога не съм се улавяла, че аз, в пристъп на гняв, НЕ съм аз, а отразявам нечии емоции. И добре, че най-накрая ми попросветна.

Вчера следобяд взех Рафа от Детската къща и след кратка разходка, отиваме в любимият ми (доскоро) ресторант. Обичам да ходя там, защото всички е пипнато с вкус, а атмосферата е на богатство. Настаняваме се в кадифените кресла, моето лилаво, неговото розово, и отгръщаме менюто. За пореден път Рафа ме подведе, че е ГЛАДЕН, а се оказа, вече настанили се удобно, че не му се яде. При всички положения, аз се чувствах добре и не съжалявах, че бяхме дошли.

Скоро масата се отрупа със спаначена супа, малки фокачи със сушени домати и орехи и салата от маруля, сирене халуми и печени чушки.

Яденето при Рафа е винаги на игра. Може би от типа му хранене, „нервно”, когато яде винаги е нужен елемент на забавление. И този път така: започна да пуска крутоните в супата и те да стават лодки. Улисах се и аз в играта и хапвайки от салатата, усетих нещо СТРАННО вътре. Пробвах с втора хапка и установих – развалена е! Още в същия момент усетих, че започвам да кипвам. Дори ръцете ми се разтрепериха. Едва сдържайки се, повиках елегантно облечена жена, която се оказа управителката тази вечер. Казах й, че салатата е развалена, тя повдигна учудено вежди и ми я взе. Точно след минута се върна и ми каза: „Това е от оцета, той е винегрет и има по-странен вкус”.

Този път лицето ми стана алено. Какъв оцет?! Демонстративно взех една лъжица и сипах от „винегретения” оцет вътре – кисело-сладък вкус... и нито помен от мухъл.

„Няма как да е развалена, продуктите ни са свежи”, продължи тя и аз още по-демонстративно започнах да вкусвам салата отново. Първа хапка – нищо. Втора хапка – пак нищо. Даже в мен самата започна да се прокрадва съмнение. Но ето че набодох листо маруля на вилицата, което самата аз никога не бих употребила - смачкано и покафеняло, и вкусът ме удари остро. „Това е!” – отсякох и изплюх хапката в салфетка. „Марулята е мухлясала”. Извиниха ми се и след 10-ина минути получих нова салата, свежа и претрупана.

„Редно е да ме почерпят заради тази случка” ми се въртеше в главата, но накрая никаква почерпка не получих. Отново се ядосах. Но нямаше какво да направя и през целия път към вкъщи ми беше криво.

Разказах след това случката на Косьо, все още твърде афектирана. И загадката, защо ми беше толкова начумерено, се разбули. „Ама Сев, това не си ти. Това са емоциите на Рафа (който междудругото наистина не беше във пиковата си точка) и ти ги умножаваш. И на мен ми се е случвало когато съм с него - ядосвам се за нещо, за което после се чудя защо ми е трябвало”.

Дааа... Горчивата истина: за четири години и малко в експеримента, едва сега улавям отвореният си емоционален център. Да се гневя, да искам всичко да се разреши сега, ВЕДНАГА, да обвинявам хората и обстоятелствата, навместо просто да се отпусна, да съм СПОКОЙНА, да се наслаждавам на нещата и да подхождам с хумор....Ехх, все още дълъг път ме очаква към изчистване и осъзнаване на Не-себето. И разгръщане на истинското Себе

Да сбъднеш мечта

Преди близо половин година с Косьо си направихме мини тур с мисия – да разгледаме къде в Пловдив ни харесва и къде ни се живее (тогавашното жилище определено НЕ беше нашето).

Още преди да се преместя в Пловдив знаех, че ми се живее в Центъра – да усещам потока от хора, кипежа на града, Живота. И всичко хубаво да ми е на ръка разстояние.

Въпросната вечер, топла и лятна, обикаляхме дълго из осветен нощен Пловдив. И някак краката сами ни заведоха в района, който НАЙ ни допадна: оживен, жизнен, буден. Нов и Жив!

Заразглеждахме кооперациите: нови, лъскави, красиви. „Какво ще кажеш за тази?”, „Ами онази?”, „Леле, виж я тази!” – възклицавахме цяла вечер и си пожелахме да живеем именно ТУК.

Може би като 1/3 допуснах грешка и освободихме старата квартира преди да си намерим нова. Не питайте как се правят огледи от София в Пловдив! Не питайте как се ходи на детска градина от Кътина (селце до София) до Пловдив! Едно „малко” предизвикателство.

Проточих прекалено дълго нашето местене back home. Разчитах, че отвън ще дойде предложението и аз само е нужно да откликна. Е, не стана така! ВЕЧЕ бях откликнала да живея в Пловдив. И сега беше време да действам.

Няколко поредни ШОКИРАЩИ събития ме амбицираха до краен предел. Затова и си поставих конкретни срокове: преди ретрограден меркурий да сме се нанесли в нова квартира и Рафа да е тръгнал на детска. За „късмет” малчо се разболя, а времето не чака. Дните си течаха, но аз вътрешно бях категорична, че нещата ще се случат. И ден преди крайния срок, поставен си от мен самата (и огласен пред всички, които щях да засегна по пътя) хванах Рафаел и дойдохме с ранния сутрешен влак. Направих най-невероятния ТУР в живота си – оглед след оглед, квартира след квартира в рамките на един-единствен ден.

„Ми... няма такова, каквото търсите” чух на няколко пъти от брокерите. И вътрешно кипвах: „Неее, НЕ може да няма”. И усещах с цялото си същество, че МОЕТО, нашето си жилище, е тук някъде. И чака.

Сблъсках се с какво ли не по пътя към заветната цел: мързел от страна на брокерите, сърдене, че не ползвам САМО тяхната агенция, апатия и никаква заинтересованост („Абе пари искам да им дам, а те задниците си не помръдват!”).

Вкарах всичко от себе си и като един Манифестиращ Генератор успях да завихря няколко души в див водовъртеж. Но ножа ми е опрял до кокала, нямам време за губене и знам, че искам ДНЕС да намеря жилището си.

Решена до краен предел, резултатът не закъсня. В края на деня изскочиха двата най-хубави апартамента, за които съм си мечтала.

И познайте! Едното от тях беше в същия именно район, където се разхождахме лятото боси и си мечтаехме за жилище ТУК.

И то на последен етаж – това беше една от причините дълго време да нямаме огледи – искахме да нямаме хора над главите си!

За мен днешният ден е като сбъдната мечта! Животът ми подари това, което пожелах с цялото си същество шест месеца по-рано. Да, положих неимоверни усилия всичко това да се случи. Но това беше моето израстване и моят цикъл, без който нямаше да съм уверена сега, че съм на ПРАВИЛНОТО място!