Седмица, пълна с живот

Така обичам да минават дните - наситени и плътни, сякаш не дни, а години...

И тази седмица започна ведро.

Понеделник, след забележка от моя страна към друго дефинирано Его, "Ама не може така, втори път обещаваш нещо и не си го изпълняваш", в крайна сметка Егото веднага си взе поука и дойде с колата да ни вземе. Вече си научих урока: започне ли нов цикъл, ново приключение, няма какво да го мисля - само се отпускам и се наслаждавам на пътешествието. И сега така: оставих се изцяло на отклика да ме води и се заизнизаха случка след случка: бягане от дъждовен облак, който все пак ни настигна в парка и ни погледна смръщено с едри капки; криене в най-близкото заведение, където две малки устички (Рафа и Давид) си запоръчваха мляко с какао, толумбчки и еклери; тичане през целия парк към колата, където стигнахме мокри до кости, но заливащи се от смях (дай му на дете да джапа в локви и да го вали дъжда); непредвидено гостуване в "малка къща в прерията" - къщичка, създадена с толкова грижа и любов, че се чувстваш като в приказка (малко лаещо куче, скоро родени, все още слепи котенца в кашон, детска стая с масичка и столчета за творене до безкрай; тенджера с домашен боб и салата с див лук за вечеря)...

Вторник продължи с посещение в чисто нова клиника, където Рафа беше подложен на серия от игри, за да му проверят зрението. "С тези светли очи - задължително слънчеви очила!" беше заключението. После вкъщи последва готвене на супа от лапад в детски вариант (Рафа е малък готвач) и строене на дълга влакова композиция от възглавници и пътници-животни.

Сряда вместо да се оставя на отклика, понапънах с егото, за да се случи всичко по план. В крайна сметка резултат имаше: първи печат на фирмата, първа сключена сделка, първо посещение в кубинския ресторант, отдавна препоръчван ми с кухнята си (уникална, автентична атмосфера, където ти идва да ходиш бос по дъсчения под), но сладкия вкус от свършеното не беше съвсем пълен, тъй като имаше прекалено волеви усилия от моя страна.

Четвъртък, уморени след интензивната сряда, се оставихме да ни се случват естествено нещата, без много-много да ги мислим, без да правим прекалени планове. И беше много по-добре. Животът ни заведе в най-чудесния офис, където от първо лице слушах как се водят сметки, счетоводство, фирма. На по ягоди и череши, попивах от мъдростта от жена, която сама е постигнала екип, който умее да менажира в офис, който е 100% концептуално издържан (колко още работа имам аз по своята визия...). Последваха игри у дома, докато навън валеше: опит за домашен декупаж с белтък на яйце, строене на замък от дървен конструктор, четене на приказка в палатка (опънато одеяло върху два стола).  Денят завърши след 2:00ч, единственото свободно време, за да напиша дълго отлагано писмо и да ми олекне чак физически, когато го изпратих.

Петък започва в 6 и нещо сутринта, когато реших да си изправя косата, но вместо стилна прическа, получих бухнало изобилие със собствено мнение. После влак към София, където за трите часа и малко, прекарани вътре, видях колко игри можем да сътворим: майсторене на кола, рисунки с пастели, обикаляне на влака и попадане в спалните купета, където усмихнати японци черпят Рафа със сладко-солено десертче. "Рафа, ако ти се прияде пак такова, май до Япония ще трябва да пътуваш", смея му се аз. Следобедът отново потеглям към дома, но този път без малчо. Следва вечер, посветена на мен самата, с масаж, йога и нещо като джаз и готвене за най-любимия човек: мъфини с боровинки, пълнени чушки и запечени картофи във фурна. А когато той се върна с огромен букет от градински зеленчуци, разбрах защо живея именно тук.

Една пълноценна седмица... Която дори не е свършила...

Пътешествие

Денят започна свежо. Чаша зелен чай с лъжица мед и приготовления за из път: варени яйца, домат, краставица и черен шоколад.

Потеглихме с колата в сплотена група. Усещане за задружност и сходност помежду ни. Четирима души със сходна визия, интереси и ценности. Добра предпоставка, за да се роди нещо креативно.

Покрай нас се заизнизваха тучни полета и лакатушещи реки. Планинският път се вие като змия нагоре, а ние се наслаждаваме на студени ягоди –  сладки като бонбони.

Пристигаме в крайната цел и слизаме. Чистият въздух ни обгръща. Накъдето и  да погледнеш, виждаш високи планини – красота! „Ако човек много се надуе в града, добре е да излезе сред природа, за да усети своята нищожност.”, казвам. „Те затова хората не излизат много-много”, отвръща ми Косьо.

Заизкачваме се нагоре по случайно избран път. Срещаме баба и дядо и ги питаме за посоката. „Нагоре, деца, и ще стигнете до водата”, посочва ни с пръст най-лъчезарната баба.

- Колко жизнена и усмихната жена. Като дете. Като изворче. Най-вероятно е 1/3.

- Сигурно е живяла много правилно и чисто.

Стъпваме по меката трева и се освобождаваме от всички токсини. Гледаме високите планини, „Ако искаш да постигнеш някоя цел, добре е да гледаш планина. Ние не само я гледаме, но я и изкачваме”. Миризми от детството се усещат във въздуха: на обор, на мляко, на живот.

След два часа поход и сладки приказки, Симо ни завежда в чуден ресторант. Масата се отрупва с благодат и не смогваме да изядем всичко. А е вкусно, вкусно...

Идва ред на баните. Плащаме вход и влизаме в закрития басейн с минерална вода. Джакузи, водопад от силна струя, която масажира като човек, плуване. Чувстваме се като преродени.

 

Неусетно е станало шест и половина и се приготвяме за обратно. Чисти и спретнати излизаме навън, където има маси и столове, обляни от следобедното слънце. Не се чудим дълго, а сядаме и започваме brainstroming-a. На това чисто и енергийно място, идеите се раждат една след друга, всеки допълва картинката, всички усещаме силата и новото, което се задава. Черен шоколад с парченца портокал ни прави компания. Когато сме дали всичко от себе си в менталния процес, ставаме да ходим. Съвсем в унисон с облаците, които са дошли и са покрили неусетно небето.

В колата наобратно обсъждането продължава. Спираме по пътя за домашно биволско и овче мляко. Няма нужда да казваме помежду си колко ни е приятно заедно – някак всички го знаем.

Разделяме се вече в Пловдив и е толкова наситено цялото преживяване през деня, че само си махваме с ръка за чао. Всеки има нужда да осмисли и да му отлежи. Някои неща няма нужда да бъдат казвани, те се усещат.

Осъзнат ден

Тази сутрин приключих с превода на Рейв И-дзин (64-те хексаграми или качества, които са ни заложени генетично). Близо година го протакам този превод: беше ми скучен, проклинах се на няколко пъти, че изобщо съм го захванала, отказвах се от него, търсех на кого да го прехвърля, но в крайна сметка си седнах на *** и го приключих. Даже ми стана интересно накрая, тъй като влязох в ритъм и не търсих всяка втора дума в речника, а напротив – едва смогвах да напиша всичко на ръка (мисълта течеше по-бързо от пръстите).

Прочетох за 60-ти портал, ограниченията. И колко е важно понякога да ги приемем.

При мен това винаги е било трудна тема. Имам нещо, ламтя за друго. Пристига другото, аз носталгея за старото.

Предизвикателството е как да се наслаждавам тук-и-сега на всеки миг. И да чакам да си дойде време за другото. Повече търпение и всеотдайност. Не е лесно, но е възможно!

Ако сама не си поставям цели и постижения, адски ми е скучно. Дори елементарното днешно гладуване (само на течности) е пробив във съзнанието. Хващам се колко автоматично се храня и как сега, когато имам ограничение да не ям, искам-не искам, променям навика.

Интересно, че това се отразява не само физически, но и психически. Не знам при вас как е, но аз понякога изпадам в паника и смешни ситуации, когато пазарувам. Обхваща ме страх колко много пари ще изхарчим, откъде ще дойдат следващите и тем подобни глупости. Та и днес така: пазаруваме в DM (където има доста изкушаващи неща), но аз просто наблюдавах естественото си влечение към някои предмети (набелязани преди това в списък) и изобщо не се лакомих за излишни неща. Още едно постижение, докато Косьо пазаруваше, го гледах с разбирателство и пълната свобода да избере това, от което има нужда. Спокойствие и позитив. Дори успях да зарадвам продавачката, като искрено я похвалих за добре опакования подарък. Явно е Генератор, щом така грейна от хубавия си резултат.

Правилното място

За първи път от 20 години живея на правилното място. И това е толкова шокиращо, че си казвам: „Какво за Бога ми се случи досега? Защо чак сега съм тук?”.

Но вместо да се тюхкам за изминалото време, мога да се радвам, че все пак получих втори шанс (с не малко усилия) и отново съм там, където мога да вирея и разцъфтявам.

 Израснах в най-приказното място на света. В един малък рай. Бръшлян обвил каменната чешма; малка ливада потънала в нарциси и минзухари; люлка от въжета, с която можеш да стигаш чак до небето; лехи с лалета, изравнени като по конец; огромен двор с изрядно подредени зеленчуци и аромат, който се носи от тях: домати, краставици, камби (тумбести чушка) – „ Я да видя мога ли да се провра между тези лехи?. Ами да се скрия между тези листа?” – за детето всичко е игра; нетърпението да преброя колко яйца са снесли кокошките днес и да ги събера гордо в кошницата; да прекарам часове, (ЧАСОВЕ!) гушнала малко агънце в обора; да наблюдавам малките пиленца в щайга, които ги нагряваме с лампа, за да им е топло; да влизам в „саманлъка” (голяма постройка със слама) и да се катеря по балите; да наблюдавам изследователски калинките, които пълзят по детелините и с изненада да открия, че те се хранят с мушици (а не с листа); да правя снежни човеци и за първи път да чувам (и разбирам), че зъбите могат да тракат от студ; да сядам на трапезата с гъст боб, сготвен в тиган и да ям, докато се издуя; да омитам цял шоколад и да яхвам колелото, за да откривам нови улици, места, съкровища; да излизам на малката оживена улица и да отивам към фурната за топъл хляб; да се катеря по черешовото дърво и да ям узрелите череши, вместо да ги събирам в плик; да ходим и да берем липов цвят, който после сушим на големи чаршафи и от него се носи опияняващ аромат; да се опитвам да доя и аз козата и да разбирам, че това не е работа за мен; да гледам как дядо чука дините с пръст, за да види коя е узряла в мазето, където няма място да се стъпи от зелените и жълти (пъпеши) плодове; да тичам вечер по алеята в двора, докато сили не ми останат; да ловя жаби и да ме наказват за това, че плаша с тях сестра ми; да ходя в „дюкяна” на дядо и да вдишвам аромата на дърво и вар; да стоя на верандата, докато вали и да слушам гръмотевиците и падащите капки....

Първите седем години са истинска благословия за мен. И едва сега си давам сметка каква закваска са ми дали, как са ме оформили като личност, колко дълбоко в мен стои всичко това – като пристан, където винаги мога да се върна и почерпя сили. И толкова любов, толкова любов съм получавала... За което след това забравих.

Бетонната панелка на последния етаж беше моят затвор. По цели нощи плачех, че не искам да съм между тези четири стени, където съм далеч от чуруликането на врабчетата сутрин и където не мога да изляза по всяко време с джапанки, просто за да вдишам свежестта на цветята. И макар да им го казвах стотици пъти: „Ама моля, оставете ме на село, там искам да израстна”, родителите ми бяха решили, че бъдещето ми е в града и там е редно да израсна.

Сив квартал, в който не знаех как да се ориентирам. Където не можех да тичам на воля. Където нямаше природа. Блокове, блокове и само това. Не беше правилното място. И аз го знаех безсъмнено. Но къде се е чуло и видяло детето да определя съдбата си - та то е още малко и не разбира. Затова родителите взимат решенията авторитарно и смятат, че го правят за добро. Жалко. Но както се казва: No choice.

20 години живях на неправилното място. Човекът е странно същество. Пречупва се в един момент и забравя. Забравя какво е било и как може да бъде. Потъва в сивата реалност и се отъждествява с нея. Започва да прави нещата на автоматик – защото ‘трябва”. Изчезва радостта от живота, изчезва страстта към любимите неща. Изчезва живота. Убийство на човешкият дух....

Дааа, бях забравила всичко това. Докато вчера, след поредица от правилни събития, не ми изплува всичко в главата – картини, образи, аромати, усещания, радост. Уау! Какво беше това? Как съм живяла тези 20 години? В някакъв полусън. В който се опитвам да оцелея. Но в който не се разгръщам и не плодонося.

За всички хора с отворен Джи център – едва сега мога да потвърдя теорията от личен опит: Да, мястото, където се намирате, е ключово за вас!!!

Най-накрая аз отново съм на правилното място. Не, не съм се върнала на село. Там никога няма да бъде така, както беше – всяко нещо с времето си. Но попаднах в друг рай, моят си рай.

Обичам града (но определено не всеки). Харесва ми кокетно да се разхождам с роклички и да се усмихвам на продавачите; харесва ми да пазарувам с платнената торбичка и да я пълня с френски хляб и котешки езичета; харесва ми да сядам в откритата кафетерия и да потъвам в белите меки столове с чаша капучино в ръка; обичам най-прекрасните места да са ми на ръка разстояние и всеки ден да срещам хора, които да ме преизпълват и трогват със своя живот и/или поглед към света.

Успях да намеря това място (след 20 години), което съчетава красотата на моето любимо село (всъщност малък град) с динамиката и оживеността на града. Успях да намеря балконче, където гургулици пеят, а от другата страна  е казиното, което привлича като магнит свежи и просперитетни хора; успях да имам природа на десет минути пеша от вкъщи, където съзерцавам града от високо, седнала на пейка сред зеленина и шуртящо фонтанче; животът пак се завърна – аз отново усещам, че горя. Будя се с страст какво ще ми се случи днес и колко много неща мога да направя; лягам по нощите, дописвайки последни идеи и рисувайки картини за бъдещите цели, планове, намерения; оставам си по цял ден сама и не спирам да се наслаждавам на всичко, което ми се случвам и което аз самата случвам (миш-маш с маслини; дълго-дълго писмо към близък човек; красоти от хартия; среща с девойка, която като мен гори за бъдещи начинания...).

А когато се запозная и с човек, който като от приказките прави дърворезби и сътворява най-красивите столове, маси и легла (сякаш си в дворец!) и ми разказва как идват италианци да си поръчват обзавеждане от него, аз вече знам: Даа, Животът е най-прекрасното нещо, което може да ни се случи!