За Рождените дни
(17 януари 2017)


Около седмица преди рождения си ден изпадам в трескава паника.

Обзема ме едно такова приповдигнато притеснения и едва ли не си изгризвам ноктите, докато дойде специалния ден.

Върша куп щуротии, които ми се налага покрай празника, като това да купя бонбони, да измисля какво ще се прави, да се подготвя за гости...

Тази година обаче това не се случи. Нищо подобно. Eдно голямо НИЩО.

Току случайно погледна календара и видя, че е 14, 15, 16... но нищичко не ми трепва.

„Това си е още един обикновен ден”, звучи като рефрен в главата ми.

И ето, събудих се тази сутрин и пак – НИЩО. Нито приповдигнато, нито тъжно, Просто РАВНО.

- Явно пораствам, мина ми през ума и точно тогава вратата изскърцва и малкия рошав Рафаел, по пижама и с премрежени от съня очи, започва да ми пее Happy Birthday.

Прегръщам го този сладък жълтокоско - хей, как хубаво започва този ден!

Докато той се приготвя за закуска, мятам бърз поглед във нета и виждам първото съобщение за деня:

”Честит Рожден Ден, мило момиче! Наближава часа, в който се появи преди 30 год. Кога и как минаха ми е като сън, но резултата е реален и качествен.... Не бях идеалната майка и аз допуснах много грешки, за жалост не могат да се коригират. Искам да се извиня за всичките допуснати от мен волни и неволни грешки. Навярно много пъти съм те наранявала, но повярвай, че не е умишлено за правене на зло и натоварване. Вече като майка можеш да си сигурна, че ти желая само хубави неща, които да ти донесат щастие” - от мама, както се разбира.

И ми потичат горещи сълзи по бузите. Преминават в леки реки и накрая – цели водопади. Рева, та се късам.

- Какво става?, пита ме Рафаел, а аз самата не знам. Просто усещам, че се разделям с нещо старо, затварям някаква страница зад себе си и съм тотално в нещо НОВО.
- Ами така е, на тридесет години човек вече спират да го отглеждат мама и тати и започва неговия истински, самостоятелен живот, разкри ми Косьо малко по-късно причината.

Целия ми бунт и опърничавост сякаш се стопиха и останаха в детството И сега усещам чиста, искрена и неподправена любов към майка ми и баща ми. Невероятно е! Толкова хубаво е, че като се сетя, пак шурват тези сълзи.

След тази леко драматична сценка, се отправяме да разрязваме двете торти (да ме пита човек защо направихме две торти! Ама слушаш ли Рафаел, и десет бихме направили) и закусваме по едно сметаново парче с по чаша горещо мляко/ горещ чай.

Навън е студено и вали мокър сняг. Планът да ходим някъде навън да хапнем пропада и аз усещам колко уютно ми е у дома, как това, че рождения ден ТРЯБВА да се празнува по някакъв специален начин само ме натоварва и всъщност си спретваме чуден вкусен обяд – съвсем по домашно му – в два следобяд все още по пижами.

Малко след това все пак излитам, защото си самоподарих маникюр и педикюр за празника.

Озовавам се в новия салон на Хриси и се отпускам в царското кресло! Започва най-любимата ми процедура – глезене на краката, благоухание на ароматни соли из целия салон, сладки разговори на всякакви теми, по женски.

След два часа и половина изкарани в блаженство и с нов млечно розов цвят по ръцете и краката, вадя портмонето да платя.

- А, не, не, това е подарък!, казва ми Хриси.
- КАК!?, опулвам се аз, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ.
- Абе моля ти се, знаеш ли как се зарадвах сутринта, че имаш рожден ден. Това е подарък. Ако ти го бях казала преди да влезеш, май щеше да си тръгнеш
- Със сигурност. То и сега толкова ме е срам, изчервявам се аз
- Заслужаваш го!, казва ми Хриси и аз се чувствам толкова обгрижена, че дори не знам как да й благодаря. Просто съм щастлива, че познавам такива хора!

Изхвърчам след това за вечерните практики, в зала, която е толкова студена, че дъхът от устата се вижда (климатикът не може да се справи с минусовите температури навън).

За каляване!, казвам си аз и се отпускам в тялото. Реално, щом енергията се задвижи, и студът изчезва. Преди не бих си и представила да стоя час и половина върху леден под, а отгоре на всичко да се чувствам добре. Сега разбрах какво означава – циркулацията ти да е такава, че да стига до пръстите на краката. Да живее дао-то!

И сега, вече полунощ, влизам тук, във Фб, и виждам 91 писма... Стената си дори не смея да погледна Не знам дали ще успея всичките да прочета и отговоря, но усещам, че има много любов в тях! За което ви благодаря и ви изпращам поне толкова!

<3

Коледен Подарък
(14 декември 2016)

Обажда ми се мистериозен мъжки глас миналия четвъртък.

- Северина?
- Да?
- Имате пратка. На кой адрес да ви я пусна?
- ???, започвам да прелиствам в главата си всички сайтове, от които евентуално съм поръчала нещо. Обаче - тц! Нямам спомен.
- А каква е пратката?, питам все пак аз
- Подарък!
- Оо, ами пратете ми я в офис на Еконт тогава, за по-сигурно, че съм все в движение тези дни, казвам аз и затварям телефона. Блаженство се разлива из цялото ми тяло. Кой ли иска да ме изненада?

Отивам следобед същия ден при баба и й споделям за случката. Трепетно. Обаче тя реагира съвсем неочаквано:

- Оо, Севи, това е телефонна измама. Сега по Коледа лъжат хората. Пази се!, започна да ми говори възбудено, при което на мен ми потънаха гемиите. „Само негативно ли виждат хората всичко в този свят?!“, си помислих, но не й го споделих.
Вечерта се чувам с майка ми по телефона:
- Севи, чух от баба ти за пратката. Това е измама. Внимавай!
Тук вече не се сдържах и отвърнах:
- Абе хора, какво ви става?! Стига паника и страх!, след което треснах телефона, тъй като се заразих от емоцията.

Във вторник обаче получавам смс. „Получихте пратка в офис на Еконт. Дължима сума – 0лв“
От купища задачи обаче не стигам до Еконт, и чак тази сутрин, в промеждутъка между това-и-онова, грабвам Рафа за ръчичка и заедно, под зимните слънчеви лъчи, се отправяме към офиса.

Влизаме вътре и усмихната кака ми подава обемист пакет.
- А от кой е все пак?, любопитствам аз
- От Д.С., назовава мъжко име тя
- За пръв път го чувам!, ококорвам се аз,
- Нищо, нищо, смее се момичето и гледа закачливо. Всичко изглежда отстрани като че получавам любовен колет от обожател.

Излизаме на хапещия студ и аз, разбира се, нямам никакво търпение да надзърна в мистериозния пакет.

Разкъсвам опаковката на Еконт и вътре – коледен пакет. Разкъсвам го и него и насреща ми - изненада! Пиратски стикери. Учудено ги помествам и под тях – къщичка за строене. Продължавам да недоумявам, а отдолу следват игра за оцветяване, някаква постелчица, шерени и страшно забавни ДЕТСКИ ИГРАЧКИ (???)

В този момент виждам и дебел бял пощенски плик, който измъквам и прочитам „От Анна за Рафаел Тодоров“

-РАФААААА!, изкрещявам аз, Подаръкът не е за мен, а ЗА ТЕБ!!!

Рафа, силно изненадан, ме гледа с опулени очи и пита:
- Ама от кого е?
- Как от кой! От твоята най-добра приятелка!
- Нели?
- Неее! Не от Нели! От друг!
- От Ани?
- ДАААААА!

И затанцувахме,
и запяхме,
и запреливахме от щастие!

Никога не съм се радвала на собствен подарък толкова, колкото на този.

Не усетихме как взехме разстоянието обратно до вкъщи, където баба ни чакаше пред входа.

- Бабо, виж измамниците какви хубави подаръци изпращат!, пошегувах я аз и ги оставям внуче и прабаба да се радват коледното вълшебство в пакета.

Аз изхвърчах по задачи, но цял ден купидончета пърхат около главата ми – толкова ЛЮБОВ усетих в тази невинна случка.

Благодаря, най-прекрасна Ани! Стопли две сърца и усмихна две усти през този чуден декемврийски ден!

Демократично училище
(14 октомври 2016)


Отново за ОТКЛИКА.
И за СТРАСТТА на индивидуалиста

Рафа започна училище.
Демократично училище в Пловдив.

Идеята тук е че деца, на различна възраст, се събират в една къщичка, и под формата на игри, съвместен труд и атмосфера като у дома, се учат и напредват заедно в обучението.

Тотално нов вид образование, прецедент за Пловдив, и с моя 3/60 – (каналът на иновациите), нямаше как да не се запишем именно там.

Три дни водих Рафа и невероятно се впечатлих от всичко – няма с какво да го сравня, усещането е, че съм попаднала в уютен дом, а не в училище.

По план, четвъртия ден от седмицата съм запазила за да създам и стартирам всички чакащи събития. Предвидливо съм си освободила дена – Раф на училище, след това момиче-приятелка ще го вземе, ще го води на капоейра и ще си вечерят у дома чак до десет вечерта. И аз съм пей-сърце – с толкова много свободно време.

Каня Косьо на разходка по обяд, да се заредим от слънчевите лъчи и след това да отмятам задачи.

Дотук всичко добре... ама не съвсем. Косьо нещо се държи като „на бодли“ – кисел, тегав, нито приказката ни спори, камо ли създаването на проекти.

Преди – щях да избухна, да тегля една майна на всичко и да си хвана пътя към-не-знам-си-къде-с-моя-отворен-джи.

В ума ми обаче блеснаха думите на Хелена от това лято (помните двамата невероятни герои, нали? Ето ги отново тук за припомняне – „Понякога Виктор сутрин е като ангел, друг път се държи ужасно. Отнеме ми доста дълго време, докато осъзная, че всъщност той отразява моята енергия и състояние“.

- Щом не си на кеф, значи аз не съм, нали така?, запитах Косьо и той кимна утвърдително.
- Брей, а аз дори не съм се хванала! Мислех си, че всичко е наред, недоумявах аз.
И се започна – с най-великото изобретение за всеки Генератор - САКРАЛНА СЕСИЯ. Няколко ключови въпроса, положение блесна като ясно слънце на синьо небе
- - На теб занимава ли ти се днес с това (мейли)?
- - Ъ-ъ
- - А този проект стартира ли ти се (събитие)?
- - Ъ-ъ
- - С училището занимава ли ти се?
- - ДААААААА!!!














Чак аз се изненадах. Напълно алогично = сега ни е най-наторения период (по план), имаме няколко проекта, които нас чакат. Но на целия този фон, аз откликвам на нещо, което нито ще донесе финанси (аз – 1/3, с два канала в егото + стратег – финансите определено ме вълнуват :-) ), нито сме го включили в графика. Обаче ето! Животът е по-обемен от нашата визия и не спира с изненадите!

Посветих си деня, вместо на разговори с клиенти и партньори, с писане на креативни текстове и пращане на имейли...

в това да комуникирам с родители, да събирам информация, за да СЕ РОДИ накрая предложението – да направим родителска сбирка , на която да обсъдим Хюман Дизайн картите на децата. Стара наша мечта – да приложим Дизайна сред малчуганите, на практика, в образователния процес.

ОТКЛИКЪТ ме тегли именно в друга посока – ДЕЦА, ОБРАЗОВАНИЕ, ПРИЛОЖЕНИЕ НА ДИЗАЙНА В УЧЕБНАТА СРЕДА.

Та така. Осъзнах колко страшно е някой да ме попита – „Теб какво те пали?“ и аз да гледам като теле в железница. Животът за мен е страст, и именно сега преливам от drive към малчуганите. Всеки с поне един индивидуален канал в картата ще ме разбере – СТРАСТТА по нещо те изстрелва с шут сутрин от леглото, държи те до малките часове на нощта пред компютъра в оживени дискусии, държи усмивката на лицето ти като закачена с щипки за ушите...

Страстта е това, което усещам, че ме прави жива. Това, което ми дава СМИСЪЛ. И знаете ли колко е интересно – в този случай дори финансовата страна не я мисля. Просто вярвам, че животът ще достави точно нужните ресурси, за да продължа(им) напред!

П.с. А и как да не се почувстваш окрилен и с чувство, че си струва да живееш, когато прочетеш думи като тези – „Здравей, Северина. Ако мога да опиша с кратки думи това, което почувствах след като прочетох твоето предложение <<да направим ХД сбирка за родителите>>, те биха били "Вдъхна ми нови сили и ентусиазъм за развитието на училището", за което страшно ти благодаря!“ или „Северина, направо идваш като манна небесна! Това ми е инстинктивната реакция В момента е в криза общото настроение на групата и тази ваша предложена помощ е толкова на време.“

Животът е толкова кратък, заслужава си да се вложи в ПРАВИЛНИТЕ неща!

Усмих!

Доктор Стрейндж
(13 ноември 2016)

Преди седмица-две минах покрай този плакат и погледът ми веднага се закова в него.



Е, не, може ли да бълват такива глупости?, казах сама на себе си, - Поредната холивудска банална история, а ла Супермен или нещо подобно.

Когато прочетох и името, „Доктор Стрейндж“, мнението ми съвсем се затвърди.

По неведоми пътища този уикенд ни дойде гост от Лондон. Наред с интензивната програма, която си спретнахме, той много държеше да отидем заедно на 3D кино.

- Гледах уникален филм, искам да ви го споделя!, каза той
- Т.е. ще го гледаш втори път?, попитах аз
- Да!
- Еха! Значи е наистина добър! Кой е той?
- „Мистър Стрейндж“

Тук вече щях да падна. Значи вкусовете ни много се разминават. Но добре, като е тръгнало, нека да бъде!

И така, събота вечер се стягаме за кино.

Запазваме предварително места, грабваме якетата и се изстрелваме към Мола.

Отдавна не бях се гмурвала в „тълпата“ – редене на дълги опашки, отвсякъде летят чаши със студени коли и преливащи кутии с пуканки, трескаво чакане преди прожекцията.

Имаше тръпка, определено! Изключих всички задръжки в главата си и просто оставих тялото си да се наслади на преживяването.

Влязохме в тъмния <огромен> салон и заехме места, които си харесахме. Сложихме 3D очилата и се оставихме на импресията.

След няколко впечатляващи реклами, но по-скоро откъм ефекти, не толкова откъм съдържание, започна и нашия филм.

И тук вече спирам!

Само ще кажа, че първоначалното ми мнение за поредния банален американски екшън със свръхефекти, беше разбито на пух и прах!
(явно имат да си поработят по маркетинговата стратегия, хаха)

Отдавна не съм била толкова впечатлена от филм. Дори си говорихме наскоро с Косьо, че напоследък не правят такива дълбоки филми, както Матрицата например (откъм съдържание и дълбочина).

Е това смело мога да кажа, че е достойно продължение на Матрицата. Надградена версия.

Втрещих се какви истини споделят с масовата публика! Не знаех изобщо, че неща, които са „по-скрити“ като информация, някой смело ги изкарва на показ. Под красива форма при това!

- Ами че, Сев, то всеки си взима от филма това, до което е дорасъл. Някои хора ще го гледат и ще си мислят, че това е фентъзи или приказка.

- Вярно! Абсолютно така е! Кой какво ще разбере от филма си зависи само от нивото, до което е дорасъл. Самата аз сигурно съм хванал 10% от заложеното съдържание! Искам да го гледам пак!!!

Още ме държи, цяло денонощие по-късно!

- Знаеш ли, след години в един такъв филм вече ще е заложен и Дизайна! Ето това ще е следващото ниво!

Не го мислете, ами смело отивайте! Това приключение си заслужава!

Семейни Констелации
(17 декември 2016)

Хубавите неща при мен бавно зреят.

Вчера ми се случи НЕЩО, за което мечтаех от години.

Но нито да го „бутна“ да се случи, нито да го предизвикам... Чаках си технологическото време да се случи „от само себе си“. И ето – вече е факт.

Причиних си една СЕМЕЙНА КОНСТЕЛАЦИЯ.

Още с Рафа в корема се сблъсках с хора, които или бяха ходили, или самите те водеха констелации. Веднага припознах това като „моето си нещо‘, ама тц! Години наред не се отваря случай да си направя.

Една гореща августовска вечер, тази година, Косьо ми подхвърли „Знаеш ли какво, струва ми се, че си зациклила в тази област. Защо не отидеш при Роси, за да оправи нещата“ . Щом чух това, светнах като крушка. И си обещах – при следваща визита в София си запазвам час при Роси.

И така. Когато нещо е узряло, то се случва с лекота. Звъннах й, запазих си час, хванах КОЛЕДНО 50% НАМАЛЕНИЕ – е кажете сега, че това не е Серендипити.

Макар да закъснях с един астрономичен час (за първи път ми се случва чак подобно закъснение, софийският ритъм е по десет от пловдивския), влязох в уютното студио и се отправих към топлия кабинет.

Освен Роси, вътре беше седнала и София – нейната асистентка. Реших, че е тук, за да ми направи чай, но представете си учудването, когато тя ми поднесе топлата напитка, но си седна с нас на овалната маса и щеше да присъства на срещата. „Ок, каквото-такова, рекох си на ум, приемам всичко и всички!“ и се оставих по течението.

- Е, кажи сега, какво ще дискутираме?, попита ме Роси
- Амииии, не знам, засмутолевих аз, просто усетих, че ТРЯБВА да дойда и ето ме тук.
- Ок, искаш ли тогава да ти разкажа как са възникнали констелациите и какво представляват?
- О, ДА! Искам!!!

И в миг се пренесох в Древен Египет. С изумления слушах неща, достъпни в миналото само не жриците и жреците. Попивах жадно всяка дума и на няколко пъти възкликвах, с известно смръщено чело: „Ама защо това нещо не се учи в училище?!“. Законите, принципите на живота затанцуваха пред мен под думите на Роси и аз можех само да възклицавам, "ахаааа"-към и трескаво да си водя бележки в тефтера.

- Е, добре! Но все пак е нужно да имаш тема, проблем, въпрос, за да влезем в констелацията, завърши накрая Роси.

И тогава то само си изскочи. Същата онази „закучена ситуация“ от август месец. Ами че нали това беше причината да дойда тук!

- Ето, това е! – казах ухилена аз и изложих цялата история
- Мхм, заплетен случай! Ами добре, да започваме.




















И ритуалът от Древен Египет доби още повече дълбочина, плътност, цвят! Не можех да повярвам на очите си! Настина не можех – нещо толкова свещено и магическо се разиграваше пред очите ми насред центъра на София, в едно обикновено на вид Йога студио. Този ритуал, до койото всеки днес може да се докосне – УАУ! В какво време само живеем! Егати късметлиите сме! И пак – няма никаква гаранция кой ще се докосне до това, кой ще го разбере, кой ще го оцени.

Беше на моменти СТРАШНО. Беше на моменти свиващо сърцето – сълзите сами се търкулваха по бузите ми. Беше на моменти толкова ОБЛЕКЧАВАЩО! Това беше цяло ПРЕЖИВЯВАНЕ! Това беше истинско пътешествие – към рода, към предците, към близките ми. И разбрах защо София беше с нас - тя влизаше в различни роли и имаше ключово значение за цялата констелация.

Ако не беше тайна, щях да ви го разкажа! Но тц! За случките е забранено да се говори, за да се запази тяхната сила.

Времето за мен беше спряло, но часовника показваше, че са минали час и двадесет минути.
Аз гледах като новородено пред себе си, с грейнал поглед и безкрайна благодарност за това, което ми се случи.

- Е, как си?, попита ме Роси
- Умът ми НИЩО не разбра, но вътрешно – да! Олекна ми и всичко в мен се подреди!, казах аз с блеснали очи.

Хей, в какъв свят живеем, някой дава ли си сметка. Всичко ЦЕННО е около нас, само е нужно да имаме очи да го познаем.

Ето, дори Оракула от Матрицата живее в обикновена къща. И пече обикновени сладки.
Но какво всъщност се крие зад това?
Мен все още ме държи! И вече мечтая, и бленувам, и копнея за следващата среща с Роси! Имам си и нова тема – много ми е на сърце!

Давам тел и координати, но само с условието да ми запазите един свободен час и на мен, че само до края на годината е коледното намаление.

Ако и вие искате да си причините дълбоко разтърсване, преподреждане и след това „рестартиране“ на блокажите – Роси е вашият човек!

П.с. семейната констелация е за вас, ако сте малко луд, ако сте малко откачен или ако просто сте готови за ЧУДОТО на живота!

За постиженията 
(29 декември 2016)

Малка загрявка за 21 януари (тогава посрещаме новата Рейв година)

- Къде ще хапваме тази вечер?, питаме се с Косьо и краката сами ни отвеждат в "Слънце Луна“ на Малките пет.

Още с влизането чувам Косьо да възкликва радостно:
- Еее, здравей! Не може да бъде!

Aз любопитно надничам с глава да видя кого е срещнал. 
Хоп! - и насреща стар приятел! 
Вече 19-годишна девойка, която не сме виждали от мнооого време.

- Взимам си стол и сядам при вас, казва тя, и тримата си заформяме малка компания. Седим, гледаме се и се смеем – толкова е радостно да видиш скъп приятел от миналото. Вече пораснал, помъдрял, но все така щурав.

- Кажи сега, какво се случва с теб?, подхващаме я с Косьо и се почва разказа.

Милано, Бермудите, Солун – девойката не спира да пътува. Случват й необикновени неща, среща необикновени хора. Преживява магията на живота всеки ден. Говори и се кефи на това, което излиза от нея (Генератор – пример за това, че живее без да бута и напъва нещата, а с невероятен КЕФ).

След живописните истории и случки, които съпреживяваме с нея, попита и тя:
- Ами при вас? Какво се случва с вас? Изглеждате толкова фенси!

Аз отварям уста да кажа нещо... и пълен блокаж. Какво става с нас? Мисля, мисля и нищо не мога да кажа! След тези интернационали разкази, моят живот с какво да го похваля?

И тогава се замислих. 
Дълбоко! 
Доколко всъщност умеем да презентираме това, което правим. 
Доколко умеем да разказваме за малките, но важни за нас неща, които ни се случват.

Докато вървяхме към дома по замръзналите софийски улички, в ума си прехвърлях всички „малки“ събития от тази година, които обаче са оставили диря у мен и са ме направили малко по-горда, малко по-щастлива.

Не е речено, че планини трябва да повдигнем. Щастието понякога се крие в малките неща, скрити в „обикновения ден“.

И така! Моята равносметка за годината – хубав период е сега за това – Ретрограден Меркурий (период за стари неща), ден преди Новолуние (новото начало) – какво по-актуално от поглед назад към миналото.

Ето ги и моите девет:

 












1) Професионално – тази есен направихме първи онлайн курс по Хюман Дизайн в България. С моя индивидуализъм, не мога да повтарям нещата – искам да е ново, да е различно всеки път. И ето така се ражда ИНОВАЦИЯТА. Събраха се 53 участника!!! Никога не сме имали жив курс с толкова много записали се! 

2) Родителски – успях да запиша Рафа в Демократичното училище в Пловдив. Нелека задача, имаше препятствия и спънки, но успяхме – вече сме вътре! И не само това – идеята е толкова зареждаща, че с Косьо активно се включихме в това да създаваме иновациите вътре. Познайте дали не вкарваме и Хюман Дизайн, намиг. Разбира се, в самото начало сме, и има още дълъъъг път, но толкова се запалихме от този опит, че само чакаме да ни се освободи време, за да продължим да наливаме в тази посока.

3) Териториално – разраснахме се с още едно пространство. Чиста, беличка и спретната нова зала. Трудности – отново! То не беше липса на осветление, то не беше липса на врата. На колко пъти се питах „Сега защо толкова много инвестираме тук?“, но от дистанцията на времето, изпитвам радост, че сме наляли време и усилие – плодовете идват със закъснение, но са безумно сладки.

4) Вътрешно развитие – успяхме! Да отделим шест седмици, за да се посветим на работа по духа и тялото. Цял месец и половина сме в София по повод семинар на човек, който съм признала за майстор-водач. Дори срещата с него е събитие, камо ли това, че практикуваме с него всеки ден по четири часа в залата. Oще истории - ето тук

5) Кауза – създадохме общност само за Прожектори. С толкова хъс и ентусиазъм го направихме, толкова часове вложихме, че радостта от резултатите е голяма. „В този тежък период от живота ми, този курс ми дойде животоспасяващ“. Чуя ли думи от този род, криле ми порастват!

6) Нови неща – Семейни констелации (ето пост по повода). Педикюр (леле, какво преживяване! заслужава цял отделен разказ, но нека е за друг път). Астролог (още едно уау! събитие).

7) Нови приятели – гости от чужбина. За цяла седмица в Пловдив. Неописуемо – от това да си говориш на чужд език по цял ден до факта, колко различни са като култура и светоусещане. Един голям житейски опит.

8) Море! Не бяхме стигали до него от четири години! Лятото в Каварна беше под щастлива звезда. Може би защото бяхме с хората (повече от петдесет на брой), с които заедно се трудим и гледаме напред!

9) Лични постижения – научих се да работя с Mailchimp, създадохме първия си онлайн урок в първата ни онлайн класна стая, намерих удобен и лесен начин как хора от чужбина да се включват в нашите събития, направих първата си успешна Фейсбук рекламна кампания...
И още, и още! Пиша всичко това, за да дам пример за едно „Браво!“. Как забравяме да си аплодираме сами на себе си! Как изпускаме малките (и големи) постижения в живота си, а те заслужават големи аплодисменти!

Често се подлъгваме и залитаме по чуждия блясък – на някои хора им върви по вода, случват им се хиляди неща, живеят на МАКС. 

Но ако се обърнем и погледнем нашия живот, с изненада можем да открием колко богат и интересен е всъщност той! Колко безброй малки неща са ни се случили, заради които можем широко да се усмихнем.

А вие? 
Направихте ли своя списък с щастливите неща през тази година? Потупахте ли се по рамото затова, че сте изживели още 12 качествени месеца! Ако още не сте – време е! До 21 януари, когато влизаме в новия годишен цикъл!

Усмивки и попътен вятър!

Хюман Дизайн в романите
(25 юли 2016)

Напоследък с Рафата, шестгодишното ми дете, четем увлекателни романи.

С почуда открих, че всичките знания по ХД досега – лекции, курсове, работилнички и т.н., са се записвали в главата ми до такава степен, че в един момент натрупаното количество се превръща в качествени промени.

Какво имам предвид?

Без каквото и да било усилие от моя страна – просто чета редовете на книгите, самата аз запленена от сюжетната линия, и дизайнът на героите сам се разкрива пред погледа ми.
Нека видим един-два примера:

• Робинзон Крузо – архетип на Генератор. До 17-тата си годишнина живее с родителите си, които за всичко му угаждат. Той лентяйства и мързелува по цял ден. В резултат на това е вечно недоволен и неудовлетворен (през цялото време копнее за промяна – морски пътешествия). Попада на острова, сам, и изведнъж започва ОСЪЗНАВАНЕТО – че трудът е най-ценното качество на човек. По неволя му се налага да полага всеки божи ден неимоверни усилия, за да си набави шепа храна. Лека-полека около него започва да се издига „цял свят” – дом с легло, лятна дървена къща, стадо с лами, които дои и дори бие масло, нива с житни култури и плодни дървета... И това му дава невероятна гордост и удовлетворение точно наопаки от „животът-преди-острова”.

Вероятно е с отворен Джи, защото години наред копнее за другар. И в един миг – другарят Петкан - сам се появява.

Възможно е да има 34/20 – каналът на Харизмата, защото първо е доста самостоятелен и второ, когато авторът описва как кипи труд през деня, е много увлекателно и на човек му се прищява и той да се включи.












• Уили Уонка от „Чарли и шоколадовата фабрика” – безсъмнено с 45 портал или дори с целия канал – 45/21. „Моята фабрика”, „моите шоколади”, „моите работници” и т.н. без това да е по никакъв начин дразнещо, напротив – изречено с чувство на дълбока гордост.

Категорично профил 5/1 – параноята, че ще му откраднат тайните рецепти, го принуждава да уволни всички работници (над 600) и да си вземе за помагачи малки джуджета от далечен остров, които щат-не щат са под негов контрол и не напускат фабриката.

И още, и още. Нещо явно се е превключило в мен. Самата аз се изумявам колко прозрачна е Матрицата – как всичко се ВИЖДА дори само по знаците. И това не е онова банално философстване – „този портал означава еди-какво-си, Генератор означава еди-какво-си”, което понякога чувам от хора, едва стъпили в дизайна, но вече експерти по темата. Тук магичното е, че „кодът” сам се декодира пред погледа, поведенческите модели са чисто и просто запис у всеки човек.

Уникално!
Фантастично!
Безкрайно интересно!

Край на скуката, когато всички „записани числа” у човек се превръщат в НЕЩО ЖИВО!

За отклика
(7 август 2016)

Колкото повече си говорим за отклика,
толкова по-ясно става „това чудо на природата”

Всеки един пример е полезен,
за да се доближим ние, генераторите, до своя съкровен център.

Събота по обяд. Аз преливам от енергия. Знам, УСЕЩАМ, че нещо ми се прави, но нямам никаква представа какво. Понеже имам куп задачи, които ме чакат на компютъра, РЕШАВАМ, че това е нещото, на което да се посветя в горещия следобед. Това, че го решавам с главата, не значи, че вътрешно се зарадвах кой знае колко.

Отивам да обсъдя с Косьо все пак (безценно – има ли с кой да изкомуникира своите нужди, Генераторът се доближава до своята истина в настоящия момент).

- Абе нещо намислено ми изглежда това, казва ми той, явно съдейки по тона, с който му заявих решението си (равен, студен, с нотка „трябва”).

Оо, така ли! В миг ми олеква! Захващам се тогава с тялото, пък да видим какво ще излезе. И в следващите минути се посвещавам на йога.

Уникално!

Друг чудесен метод да стигнем до отклика – когато обърнем внимание на тялото. Било под формата на танц, масаж, дори дребните ежедневни ритуали като къпане, нокти, крем, педикюр...

И в миг ОСЪЗНАВАМ – направо настръхвам, като се доближа до компа. Дори не искам и да го отварям. Дори не искам и да го погледна този ден. Искам денят ми да мине „offline”, не „online”. Искам да ТВОРЯ нещо физическо.

И още докато се опомня, грабвам големия кадастрон, постилам дебелото одеяло на паркета, пръсвам всичките цветни флумастери и моливи и се захващам за работа.

Следващите два часа посвещавам на проект, който зрее, зрее в последните месеци, но така и не се беше родил физически. Е, дадох му форма, с не малко пот на челото, но с такова усърдие, че дори не усетих времето – часовете буквално ми се сториха като „пет минути”.

Скоро на стената окачихме истинско цветно табло! Само началото, разбира се – тепърва има много труд по него. Но резултатът беше направо като гъделичкане в корема. Постижение! Ново начало! Истински творчески труд.

Понякога си мисля, че компютрите бавно ни убиват. Ако прекалено дълго време вторачваме поглед в тях, животът минава зад гърба ни.

Затова напоследък гледам само по същество да използвам екрана – сядам, свършвам си работата и пак изхвърчам с колелото към парка. За сакрала има нужда от реални преживявания, не само виртуални, намиг!

Племенни истории
(11 юни 2016)

От няколко дни съм в тъжно състояние.

Днес вече съвсем стигнах дъното. Мъка, мъка... без никакво обяснение.

Започнах да анализирам ситуацията, за да видя къде се крие причината.
- Да не е депресия? Днес почти не съм се движила физически, питам се сама.
- Неее, не е това. Толкова имах нужда от почивка днес, че не ми беше до движение, пак сама си отговарям.
- Сигурно обърках градовете. Така силно откликнах курса „Вериги и Канали” да е в с.Радуил, но после, по логичен път, сама се разубедих и в крайна сметка сега сме в София. Дааа, това ще да е – отвореното ми Джи е на неправилното място.

В 18:15-18:30ч започвам да посрещам гостите за курса.

Съвсем унила съм, нямам този ентусиазъм и радост, който имам обикновено и с който не мога да сваля усмивката от ушите си.

- Сигурно ми е омръзнало вече да организирам курсове, продължавам да разсъждавам, може би имам нужда от промяна на попрището, не спира моят Канал на Съмненията.

Успях да заразя един-двама с моята тъга, но в крайна сметка курсът започна.

Още от самото начало – с няколко пронизващи изречения от Косьо – точно в десетката.
Колко пъти съм го карала този курс, и пак! – все едно ми е за първи път. Ето, едва днес научвам, че имам лидерски канал - 45/21 (!!!).

Неусетно, вътрешно ми се разведрява. Залива ме вълна на смях от примерите, които Косьо дава. Усещам как вътрешно се стоплям. Поглеждам от време на време към участниците в залата. „Ама това са МОИТЕ хора! Това е МОЕТО племе!” си казвам аз и вътрешно засиявам.

В края не вечерта смехът се носи навсякъде. Пускат се дизайнерски шеги, взаимно си четкаме егото, споделяме при кой какво и как. Уау! Аз отново съм „на черешата” – такава, каквато се харесвам най-много! Пак се познавам!

С последния пример, който разглеждаме, за профил 1/3 – вече примирам вътрешно от смях!
И осъзнавам какъв път съм изминала – път към самата себе си.

Преди, усещах разминаваме между това, което съм вътрешно, и това което си МИСЛЯ, че искам да бъда.

Влизах във фалшива роля – аз - мадамата, аз - тази, която е безупречна, аз – тази, която е над нещата.

Сега усещах вътрешна естественост и скромност. Все едно всички маски са ми паднали с годините от лицето и искрено мога да заявя: „Еми, това съм аз – непохватна на моменти (1/3), комична (3/60), която почти 100% ще направи гаф (отново от профила)... и все в този дух. Но разликата вече е, че аз се приемам такава. Затова ми е лесно и другите да ме припознават като такава.

Не искам да съм ХИПЕР-МЕГА-УЛТРА-СУПЕР-ЯКА-НЕНАДМИНАТА. Не искам да съм никаква. Искам да съм си аз – да се чувствам комфортно в себе си, без фалш и лицемерие.

И знаете ли какво, точно тогава, когато съм най-естествена, грацията, за която толкова копнея, сама си изплува – 22-ри портал тайничко се появява и аз просто го оставям да се изживее – с лекота, ефирност и красота!

- Ама ти пак се смееш! Направо сияеш!, каза ми Косьо тази вечер, - Прави по-често събития! Явно двата ти племенни канала могат само така да се проявят! Събирай хората – теб това те прави щастлива!

Дааа, колко вярно! Особено и когато тези хора са вече в Дизайна - ето това е истинско племе!

<3

Да живееш дизайна си - в реално време
(1 юни 2016)

От няколко дни имаме гости от чужбина.

Мислех да изчакам приключението с тях да свърши, но пръстите ме сърбят още сега да споделя какви чудеса се случват с тях.

И двамата са в Дизайна от около седем години. В тях виждам себеподобни – направо извънземни. За първи път ми е да общувам с двойка, която ЖИВЕЕ дизайна си. Уау! Това е потресаващо!!!

Колкото и да си говорим, колкото и теория да четем, когато видим ПРИМЕР на живо – това е несравнимо усещане. И пропива направо клетките. Но нека дам примери, за да стане по-нагледно.

Виктор е Прожектор. Логичен индивидуалист, 5/1, далачен, без нито един мотор, single definition. Накратко с една дума – толкова проницателен човек, че щом те погледне и ти каже две-три думи, се чувстваш толкова гол пред него, колкото майка ти те е родила.

Още не летището стана дума какво е моето тяло (според Variables в Хюман Дизайн картата):
- Дясно, отговарям му аз
- Да, забелязах, видях някаква мекота в движенията ти, отвърна ми Виктор, което ме стъписа – за първи път някой ме вижда на ниво „тяло”. Самата аз си видях нагледно в миг теорията, която съм учила, но все още не успявам да разчета у другите хора, без да погледна картата им.

Виктор е най-неочакваният човек, когото съм срещала. С неговия далачен авторитет, показва с всяко свое движение как се живее СПОНТАННО.

Влизаме в заведение. Той сканира всичко с един поглед за около 5-6 секунди и възкликва, „Не, тук не”.
И ние сменяме мястото.

Сядаме в ресторант да хапваме за обяд. Виктор не е закусвал, но нищо не си поръчва. С почуда питам защо, а Хелена, неговата жена, ми отвръща „Просто не го усеща” и спираме дотук, няма нужда от повече обяснения.

Пътуваме във влака. Още с качването Виктор се отцепва и заминава поне през четири-пет седалки далеч от нас. Други хора няма в полупразния влак. Аз пак питам учудено Хелена защо не е с нас, какво става. „Оо, той просто има нужда да се усамоти”. И отново става ясно всичко - безмоторен прожектор – използва всяка една възможност, за да си почине.

В автобуса беше още по-смешно. Отново нямаше хора, полупразен, Виктор моментална с качването окупира последните седалки. Аз бях втора и автоматично се запътвам към него. Щом го наближих, той скочи, препречи ми пътя и каза:
- Дотук. От тук насам е Generators free zone.

 Алеле! Щях да падна от смях!!!

Не съм срещала хора, които толкова радикално си живеят дизайна. Покрай тях, само докато ги гледам, разбирам колко много НЕ си живея своя. Колко компромиси продължавам да правя, защото „трябва”, или защото „така е редно”. Виктор и Хелена чупят всички представи в главата ми. Шокират ме с поведението си по няколко стотин пъти на ден.

А искате ли да чуете що е отклик?
Хелена е чист Генератор (с много идентичен дизайн на моя)
Сядаме на маса в заведение и Виктор веднага започва да я бомбардира с въпроси:
- Искаш ли салата?
- Ъ-ъ
- Искаш ли супа?
- Ъ-ъ
- Нещо с месо?
- Ъ-ъ
- Чай?
- МХМ

Аз така опулено ги гледах, че Хелена чак се изчерви. Бяха ми като извадка от учебник – как Прожектор пита Генератор. Дори се усъмних, че симулират. Но не – след N-тия пореден път, когато Виктор разкости менюто, за да открие какво й се яде на Лена, аз разбрах, че те така ЖИВЕЯТ. Че прилагат дизайна във всеки един удачен миг.

После по женски си говорихме с Хелена.
- Много ми хареса какво прави Виктор с теб и как започва първо с твоя избор, едва после избира ястие и за себе си.
- Да, така е, защото е разбрал, че когато моята енергия е добре, и той се чувства добре. А когато съм фрустрирана- ууу, изобщо не му е приятно.
- Уникално! Взимам такъв пример от теб, само докато ви гледам, как да стигам по-често до своя отклик!

АЙ, АЙ, АЙ!!!

Забавлявам се ужасно много с тези извънземни хора! Представяте ли си колко по-забавен, пъстър и НЕВЕРОЯТЕН става животът с всяка една изминала година в дизайна. Колко все по-чисти и кристални ставаме като СЕБЕ СИ. Колко отпада фалша и изкуствеността, като отстъпват място на нашите естествени потребности, чувства и желания.

След обилния обяд в симпатичен ресторант-градина (то сега ще излезе, че не ставаме от маса, хахахах), на който Виктор нищо не хапна, се запътваме към басейна. Нямаме много време, защото скоро ще трябва да се връщаме в Пловдив, и аз с трепет си представям как ще плувам, и плувам, и плувам.

И точно преди хотела, Виктор решава да влезем в поредно заведeние, този път за да яде той.

А, така ли!, казвам си аз и безцеремонно му казвам:
- Виктор, ок ли сте вие да хапвате тук, а ние през това време да отидем и да поплуваме?
- Да, ок съм, казва той, ние ги оставаме и хукваме към съблекалните.

Преди никога, АМА НИКОГА, не бих си и представила дори за миг да зарежа гости в чужд град, които не знаят езика, за да си доставя удоволствие – по-скоро да послушвам това, което ми е отвътре – че не ми се стои половин час безполезно на едно място, без да съм гладна или жадна, а искам да свърша това, за което все пак съм дошла – да плувам (МГ-тата най-добре ще ме разберат, много е тъпо да стоиш на едно място, когато отвътре ти ври и кипи да се движиш).

А сега просто го направих!

Бях искрена и си казах какво ми е. Всички социални норми се спукаха като сапунен мехур. Всички правила, които СМЯТАМЕ, че са важни и задължителни, просто изчезват, когато насреща общуваш с хора, които също са в дизайна и разбират и приемат твоите решения.
И още толкова и толкова свежи примери! Надявам се да имам муза, за да ви споделя и тях!

Прекрасно, просто прекрасно!

Мистичният Път
(10 май 2016)

Имах разкошно детство!

Ако бях в „Кръста на Рая”, сигурно щях да казвам, че съм била в райската градина и съм изхвърлена от там.

Без да подозирам тогава, съм растяла съвсем пълноценно и по правилата на Дизайна – с отклик, удовлетворение, самостоятелност и безгрижие.

Обръщам се назад и виждам чешмата, обгърната в бръшлян, малката китна къщурка с лалета отпред, улицата с кестени-великани, под които карам колело...

И така до седмата година – тази преломна точка в човешкия живот.

Без да искам (no choice – известният постулат в Дизайна), се озовах в бетонния панел, на осмия етаж, далеч от това, което обичах – свобода, простор, живот.

Не без страдание и сълзи, сивият квартал бързо ме претопи и докато се усетя – вече бях част от цикъла: ставаш-рано-сутрин-без-да-искаш, ходиш-на-училище-без-да-искаш, пишеш-домашни-насила... и така до безкрай.

Лека-полека всичко безгрижно беше заровено дълбоко в мен и аз повярвах, че да, това е животът! Красив и магичен като дете, сив, еднообразен и скучен - като възрастен.

Дните си летяха, станах десети клас и се чувствах като на четиридесет. Говорех шаблонно, смеех се шаблонно, не знаех АБСОЛЮТНО нищо за света – само на училище, у дома, и тук-таме из квартала.












 Когато положението вече беше съвсем тежко (3/60 който няма нищо ново в живота си – това е ужас!), се случи СЛУЧКА.

Явно силно съм си пожелала, явно така е устроен Живота, но когато ми беше най-депресантския период в Живота, като лъч светлина чух за НЕГО. В града се беше появил някакъв странен човек, който разказваше странни неща. Моята най-добра приятелка беше ходила при него и ми разказваше чудни истории една лятна вечер, седнали пред отворени прозорец, докато навън подухваше лек ветрец и миришеше на цъфнала липа.

С канала 23/43, моята приятелка, умееше да предава всичко в концентрат. И тук – каза ми буквално няколко изречения, от което на мен... ооо, не знам дори какво ми се случи.

ПРОУМЯХ!
ПРОЗРЯХ!
ОСЪЗНАХ!
РАЗТЪРСИХ СЕ!
МУТИРАХ!

Разбрах, че ТОЗИ живот е просто сън!
Че има и ДРУГ, много по-цветен, шарен, истински, пълноценен начин, по който да живея!
Това беше преломна точка в моя живот!
Тази вечер промени всичко на 180 градуса.
Още след дни станах вегетарианка. Започнах йога. Изчетох купища книги за личностно развитие!

И започна моят път!
Такъв, какъвто мога да си сътворя!
Такъв, какъвто не зависи от обстоятелствата, а от собствените ми усилия.

От тогава до днес се случиха и други съдбовни моменти. Но това беше НАЧАЛОТО! Бях инициирана в Мистичния път.

„Преди Просветление мъкнеш вода, след Просветление – мъкнеш вода” – едва сега си обяснявам тези думи. Какво точно означават.

Няма съвършен човек, Има усъвършенстващ се човек.
Няма развит човек. Има развиващ се човек.

И по себе си съдя – спра ли за миг, било то от мързел, било от високомерие, Животът ми зашлевява такъв шамар, че дълго-дълго бузата ми алено гори.

Щастието не е в еднократното постигане на целта.
Щастието е в непрекъснато постигане на нови и нови цели.

Хюман Дизайн - малко по-надълбоко
(20 април 2016)

Когато знаеш правилата на играта, става интересно!

• 5/1 те спасява в кризисна ситуация с изгорял бойлер в навечерието на Ретрограден Меркурий;
• Детето ти в Кръста на Съзнанието вади феноменални неща от миналото и разказва истории с подробности, от които да ти се завие свят;
• Майка ти с 43/23 дава прозрения и синтез как от сложното да се направи просто (и това да спести усилия, време и пари);
• Приятел 2/4 ти изпраща подарък по куриер, който твори три години (!) за теб и твоята кауза;
• Партньор с 34/20 те изумява с КОЛИЧЕСТВОТО неща, които свършва за единица време и ти можеш само да възкликнеш „УАУ!”;
• Приятел, заминал надалеч, с 40/37 дава мощна подкрепа на начинание, за което дълго-дълго си мечтал
и още, и още...

Феноменално е как работят нещата!

Търсиш нещо – попитай четворка, тя знае кой от мрежата да ти препоръча;

Чувстваш се изгубен – напиши го във ФБ – все някой с дефиниран Джи ще ти даде решение!

А когато имаш и доверен Прожектор наблизо, с обективен поглед към нещата от покрива, светът вече става ЧУДЕСЕН!

При Джепето
(11 април 2016)

Петък вечер. Наближава осем. Аз имам да принтирам и копирам една торба с материали.

„Къде ли да отида по това време? Кой ли работи толкова късно?”,
чудя се аз и краката сами ме повеждат към ПУ.

„Все някое копирно студио трябва да работи”.

В падащия здрач, когато меката светлина от залеза отстъпва място на сумрака, обикалям из малките улички и тъжно установявам, че вече нищо не работи.

„Е добре де, правя една обиколка и се прибирам. Явно за утре остава това.” 

И както си казвам тези думи, след няколко крачки виждам отворена вратичка със светеща лампа вътре. Както и шум на копирна машина. С изненада надничам вътре и виждам, че ДА!, това студио наистина работи.

Слизам по стълбичките надолу и изненадата ми продължава. Насреща стои достолепен дядо, на не по-малко от 70-75 години, сякаш изваден от някоя приказка – с пуловер на дребна плетка, с панталон с ръб и с кожени сандали – почувствах се като в началото на миналия век, около този старец се носеше атмосферата на миналите времена.

- Работите ли?, попитах любезно аз.
- Да, заповядайте!, отвърна ми той.

Подадох флашката и той я взе от мен. Излишно е да казвам с какво изумление го гледах – чувствах се като при Джепето, в някаква Работилничка (а не в съвременно принт студио), където този майстор-занаятчия е посветен на своята работа.

Мушна флашката в устройството и започна да преглежда файловете. Даде команди, за да започне принтирането.

Мозъкът ми продължаваше да дава накъсо. Имаше нещо изумително в тази гледка. Ако срещна този прекрасен и благороден дядо на улицата, никога не бих и предположила, че ще се справи с компютри. Че толкова вещо ще зададе правилната команда, защото на всичкотото отгоре, имах специфично изискване към принтирането.

Но не това толкова ме изуми. Не знания, които е усвоил на тази възраст. А ОТНОШЕНИЕТО към това, което върши. Движенията му бяха плавни и спокойни, отдаваше нужното внимание на всеки детайл, изваждаше напечатаните листа и бавно ги подвързваше. Напълно отдаден на това, с внимателни движения – все едно работи със скъпоценни камъни, не с обикновени черно-бели листа.

Отдавна не бях попадала на такава гледка. Обикновено разпечатват материалите през пръсти – забързани, с досада, докато си мислят за нещо друго.

Тук имаше свещенодействие.

Ако беше обущар, щеше да подхожда така към скъсаните обувки за поправка, ако беше шивач – щеше внимателно да взима кройка. В това отношение имаше дълбочина. И разбрах, че именно това ми липсва в последно време – всичко и всички около мен са така забързани, така повърхностно правят нещата, че се губи целия чар и удоволствие от дейността.

Пренесох се години назад и си припомних какво е било едно време – по-бавно, по-спокойно, по-отдадено.

Излязох толкова окрилена и вдъхновена след тази среща! Искам такива неща да виждам около себе си – хора, които обичат това, което правят, хора, които имат отношение и дълбочина!

<3

Отворен Джи
(18 март 2016)

Когато видите бял център в своята карта,
не приемайте това за слабост!

Ще ви издам една тайна –
това е най-интересната част от вашия дизайн!

И ето малко опит
от моя толкова любим отворен център –
Джи-то!

За десет дни имах щастието
да се насладя на пъстротата на този център!

Три невероятни места,
на които попаднах,
още ме държат в опиянение и блаженство.

Както често се случва в живота,
хубавите неща стават непланирано
и изненадващо.

Получихме покана за гостуване в кв. Беломорски.

Аз дори не знаех къде се намира той –
в или извън града,
с блокове ли е или тип селце...

Както и да е.

Неделя следобяд
се метнахме на едно такси
и след няма и десетина минути
се озовахме в Бевърли Хилс
на Пловдив.

Големи и красиви дву- и триетажни къщи,
дворчета с овощни дръвчета и райграс,
който е нисък и подравнен като по конец,
синьо лазурно небе,
с гледка на 360 градуса –
БЕЗ нито един блок или кооперация да го закрива!

Посрещнаха ни топло и сърдечно –
като скъпи гости.

Въведоха ни в уютно дворче,
с розови храсти и други увивни растения,
от които се почувствах
като в Тайната градина.

Веднага след него
се показа лятна постройка,
в която на диванче с меки възглавници
ни чакаше следобедното кафе и гръцки десерти.

Отдавна не се бях наслаждавала така.

На сладки приказки с невероятни хора!

Хора,
които ни споделиха толкова натрупан житейски опит и мъдрост,
че докато слушах със зяпнала уста,
само успявах да кимам и да попивам с удивление!

Навън славеите пееха,
а аз разбирах,
че алгоритъмът на успех и щастие
не се различава кой знае колко при всеки човек –
работа, труд, усилие, упоритост, вяра,
постоянство, целеустременост и
следване на Мечтите!

Стъпки,
които няма как да не доведат до резултат.

- Знаете ли, когато казах, че искам да живея в къща,
всички ме гледаха странно.
Когато купихме този имот,
нямахме нито една заделена стотинка.
Искате ли да ви покажа сега как е вътре?,
попита ни стопанката и ни въведе в къща
а ла италиански музей.

Дебели килими,
в които краката потъват;
високи тавани,
които ти дават усещане за свобода, простор и безбрежност;
картини от италиански майстори по стените,
които докосват всеки нерв в мозъка ти
и пробуждат чувството ти за естетика.

Тоалетната дори беше като скъпа библиотека –
с релефни копринени тапети,
лавица с книги
и красиви цветя в саксия!

Първия етаж, втория етаж, третия етаж...

Вървях и се дивях,
и потъвах в красотата,
и попивах всеки детайл,
направен с толкова труд и любов!

- Всичко сами сме си правили! Аз си начертах скицата за строеж! Ние си налепихме тапетите. Всичко е направено с тези две ръце!

Даа, не можех да не се вдъхновя
и да не ахкам във всяка стая,
в която ни въвеждаха –
а ла спалня в дворцов палат –
с големи меки легла,
заоблени процорци,
махагонени кресла,
вита стълба с парапет от ковано желязо...

В света се носи илюзията,
че богатството е плод на мошеничество и далавера,
на тайни афери и задкулисни манипулации.

Но все по-често се сблъсквам именно с хора,
които години наред упорито са се трудили и са постигнали много,
"само" от това,
че стават всяка сутрин в зори
с нагласата и вярата да постигнат това,
за което мечтаят!

Няма да ви разказвам за пъстървата на фурна
запечена със специални подправки,
нито за розовите домати с моцарела и песто,
нито за най-вкусната домашна торта тирамису,
които ни чакаха за вечеря...

Защото и те бяха плод на сигурно ден,
прекаран в кухнята!

Направени с много грижа и любов...!

***

Няколко дни по-късно животът продължи с изненадите!

Наша скъпа и съдбовна приятелка
се премести на хиляди километри далече от тук.

И интересно, макар и тя там,
а ние тук,
не минава и ден,
в който да не се сетя за нея
и да не се вдъхновя от нейния начин на живот!

И понеже е Прожектор,
съвсем спонтанно и непреднамерено
я поканих на среща в скайп.

- Да знаеш, че тук е с шест часа разлика.

Ако при вас е 15:00, тук е 9:00 сутринта,
предупреди ме тя.

И така. В 15:00 следобяд,
в малка пауза между купищата задачи през деня,
с Косьо застанахме пред лаптопа
и срещата започна.

Непринудено започнахме да разказваме
при нас какво се случва.

Понеже и двамата с Косьо сме с 11/56 –
канала на разказвача,
историите се нижеха една след друга.

Когато наизбълвахме всичко най-интересно
от последните месеци,
изненадата дойде!

- Искате ли да видите аз къде живея?, попита ни нашата приятелка.
- Дааа!, възкликнахме в синхрон.

И тя пусна камерата...

В миг се озовахме на другия край на света.
В огромна едноетажна къща,
с поне шест-седем стаи.

Обиколкота започна,
а ние се потопихме в преживяване.

От стая в стая, от прозорец на процорец,
попивахме този странен и непривичен за нас стил.

- Тук подовете са от плочки, заради морето и бурите –
така се чистят по-лесно. Вижте тези африканки по стените,
не ви ли приличат на богини на танца?
А камината – много е хубава,
но никога не я палим,
температурите на падат под двадесет градуса.
Искате ли да видите небето?
Вижте – то е сребърно синьо!
Сега е с бели облачета,
но те бързо се изваляват и пак всички блесва
с яркото океанско слънце.
Вижте, имам си алое в двора!
Всяка сутрин си късам
и си мажа тялото със сока му.
А я вижте острова отвисоко!
Ние живеем на хълма и имаме гледка на 360 градуса.
Вижте, всички къщи са с бели покриви –
все едно сняг ги е затрупал. Вижте колко е зелено всичко!
И някакво сияние се носи над целия остров!
Магичен е!
Казват, че тук са живели атлантите!
Имаме си колела вече –
всяка сутрин ставам с изгрева,
правя йога и после обикаляме из острова с колелата!
Ходихме и в местната църква – колко е интересна и красива, да знаете!
Съвсем различна от българските!
Тук хората са много любезни.
И кажи-речи всички се познават,
защото няма и 40 000 души на острова като цяло.
А я вижте нашия покрив колко е голям!
Опасва цялата къща.
И всички други покриви са такива.
Знаете ли защо?
Защото нямаме подпочвена вода на острова и пием дъждовна!
Да, тя се събира от покривите,
стича се по тези специални тръби
и после с нея говтим, къпем се и пием!
Толкова е здравословно тук!
Подмладявам се с всеки ден!
И вижте какъв тен имам!
Казвам ви, ще се върна с десет години по-млада...


Слушчах в захлас и да ви кажа - се пренесох на острова.
Попих с всяка клетчица тази нетипична гледка,
вкусих от алоето, усетих дъждовната вода в устата си...

Дивях се на ярко зелената морава,
ослепих се от блестящото синьо небе,
изгубих поглед в безбрежния океан...

Ах! Какво нещо е пътешествието!

Дори и виртуално, аз БЯХ там,
преживях и попих атмосферата,
усетих студените плочки под стъпалата си,
помирисах сутрешния чай,
който нашата приятелка пиеше...

Заредих се за дни напред!

И дни наред ходих с усмивка на уста!

***




















Трилогията на красивите места завърши в София!

За да намери човек тайно място,
е нужно друг да го посвети в това!

И така, наша лъчезарна и неспирна приятелка,
Манифестиращ Генератор,
ни събра с колата от поредната работна среща в София
и ни поведе из софийсите тайни улички.

Направихме панорамна обиколка на София,
докато намерим свободно място за паркиране
(събота вечер в столицата това си е предизвикателство).
По една от любимите ми софийски улици,
се мушнахме в дворче,
заобиколихме го цялото,
озовахме се пред врата,
зад която не бих и предположила,
че се крие нещо интересно.

Влязохме, качихме се на втория етаж..
и попаднах в най-магичното място, на което съм била в София.

Стар просторен апартамент
е преобразен в уютно място за вино и хапка,
с европейско излъчване и вълшебна атмосфера!

Детайлите, които изобилстват,
правят това местенце не просто приятно и сродно,
ами и раздвижват целия мозък,
човек да се спре на този елемент,
да разгледа онзи орнамент,
да се наслади на лампичките,
които окрасяват тавана,
да се поспре и разгледа стелажите с храна –
гарант с какви проукти готвят тук.

За аромата, който се носеше навред,
няма да споменавам.
Идваше от кухнята,
която беше по средата на заведението
и всеки можеше да види какво и как готвачите приготвят.
Аз се насладих на печено сирене халуми
с чаша рубинено вино.
За лимоновия чийз кейк ще премълча –
прекалено е изкушаващ.
А накрая сметката я носят в син плик за писмо,
с подарък –
мънички домашни целувки.

Ех! Красота!

А сега, отвoрени Джи-та,
забелязвате ли каква благословия имаме?

Само отворения център може така да усети
и попие атмосферата около себе си





(ако някой от вас все още не знае дали Джи-то му е отворено,
може да провери тук, гледате дали ромба в средата е бял = отворен
 http://www.humandesignamerica.com/chart )

Астролог
(2 март 2016)

В понеделник получих откровението на живота си!

От дълго, дълго време исках да отида на астролог. Но не при кой да е – исках да е моят астролог, този, с когото говорим на един език.

Нещата някак се наредиха и в 12:00ч на обяд попаднах в мъничко ателие, в малка сграда, в малка скрита уличка – досущ като при Оракула – ако някой не те заведе, няма как да откриеш това място.

Бях си подготвила лист А4 - от двете страни плътно изписан с въпроси.

- Искаш ли да започнем първо по-общо, пък после да ми зададеш въпросите? - попита ме Ани
- Да! Разбира се! - съгласих се аз.

И приключението започна!

Чувствах се като отворена книга. Най-най-съкровените ми мечти, копнежи и мисли излизаха от нейната уста и добиваха конкретика.

Всяка дума се забиваше като стрела в най-потайните кътчета на душата ми и цялото ми същество кимаше отвътре и повтаряше „Да! Точно така!”.

Чух неща, които от малка съм знаела и усещала, но по една или друга причина те с времето са се покрили с прах и паяжини и съм си мислила „Е, досега щом не ми се е случило, явно няма да е в този живот...”.

Напротив!

Както добре знаем от Хюман Дизайн, до 30г. сме деца, а истинския живот започва едва след 50г.!

Ще повярвате ли, че нямаше нужда да питам всичките въпроси, които си бях подготвила.

Като на магия, Ани ми отговаряше един след друг на тях, без да ги поглеждаме дори.

Толкова неща, за които съм се двоумила, получиха категоричен отговор (имам канала на съмнението, да знаете, всичко се подлага под въпрос в този живот).

Толкова окрилена се почувствах, че мечтите, които имам, са само въпрос на време да станат реалност.

Болките и притесненията, които ме гризат понякога, излязоха като нещо нормално – все пак Сатурновият ми възврат е тази година – едва сега стъпвам с двата крака уверено на сцената на живота.

Излязох от сесията и цялото ми същество вибрираше отвътре.

Хюман Дизайн е неотразимо средство да погледнеш навътре в себе си, в своите дълбини. Но астрологичната сесия е да видиш какво се случва отвън, около теб и какви чудеса те очакват в живота.

И аз, като човек с отворено Джи, усетих такова мощно насърчение относно бъдещето (пътя, посоката) и коя съм аз в цялата тази работа (продължавам да се бъркам, толкова роли, толкова сцени – коя съм аз, коя не съм), че още ме държи, макар да минаха почти 24 часа.

Не проумявам как НЕ е задължително за всеки човек да мине през това. Как кръжат какви ли не щуротии в света, а истинските, качествени неща са скрити и потайни...

Явно не е случайно.
Явно Нео има да се пробуди в Матрицата със свои собствени усилия.

От сърце и от всяка клетка на тялото си препоръчвам Анелия - невероятен оракул!
Който се интересува, ще дам контакти (прави и скайп сесии за хората извън Пловдив).
250% комисионна за мен
(последното е шега ;-) )

0898 666 838 - Анелия

Обичам живота!
(23 февруари 2016)

Да ставам сутрин, когато цялата къща е потънала в тишина и сън,
да си правя горещо какао,
плътно, гъсто и с аромат на канела,
да практикувам и да простирам визията си дни, седмици, месеци напред;

Да се настройвам към деня, който ако планирам добре, но все пак си оставя вратичка да ме изненада, протича по най-невероятен и приказен начин -
среща с хора, с които взаимно се обогатяваме,
хапка на печено авокадо със синьо сирене в ресторант, където гледката към града от високо очарова, а огромната стена-аквариум, с невъзмутимо плуващи красавци вътре, като перо гали сетивата ми;

презокеански разговори с хора, които усещаш близки и сродни, макар да не се познавате на живо;

пътуване с ескалатора нагоре и надолу във вече утихналия, но озарен от светлини и витрини Мall, където охраната странно ме оглежда – сама, по нощите, разхождаща се, без да бърза, но аз дори не отчитам това, а се наслаждавам на спокойствието, когато целия град вече спи;

приятели, които са готови да те закарат до другия край на града, просто за да си продължите сладкия разговор и да прекарате още няколко минути заедно;

малкия очарователен русокос принц, който ме посреща на вратата по червена пижама, с усмивка до уши и решава, че задължително иска да изяде една филийка ръжен хляб с масло, нищо че дванадесет часа минава вече...

Харесвам си живота! 

Обичам да се разгръща плавно и величествено пред мен – ден след ден, среща след среща, събитие след събитие. 

Дали ще е така ако не знам за дизайна си? 
Едва ли.

Оставям на отвореното си Джи да се адаптира и да сменя ролите мигновено – от маркетинг-човека, който раздува наближаващите събития до спокойната и тиха майка, която търси с какво да обогати деня на Рафа днес;

Слушам тялото си – започвам деня с дао, за да свържа Личността с Дизайна.

Търпеливо изчаквам мен да ме потърсят, макар да ме сърбят пръстите, устата и всичко друго да изманифестирам ново преживяване;

Уча се да съм Генератор, стъпка по стъпка да надграждам и да подреждам цялата купчина от задачи, която се трупа ден след ден;

Оставям на наблюдателя да попива, да се наслаждава и да преживява всичко, което тече наоколо. Вярвате ли, че често се чувствам като в Матрицата – виждам нишките, които ограничават хората, виждам системата, в която всички влагат, но малцина са тези, които знаят, че има и заден изход.

Да, прилагам дизайна във всяка минутка, в която мога. Грижа се за тялото си винаги, когато се сета за това („С изправен гръб ли си?”, ме пита често Рафа).

Споделям с другите каквото имам в излишък, защото сама не е толкова интересно – истината е в колективното щастие.

И съм отворена към новото – вече без страх и притеснение, без стопиращата мисъл „Ама аз не мога! Няма да се справя!”, а уверено, както тройката си знае – „Напред! Пък каквото ще да става!”.

Авторитетно и авторитарно. Единицата в мен така се проявява. Освен когато е в режим на емпатия и учи нови неща!

Прекрасен ден на всички! 
С нови открития за вашата собствена магия!

Постиженията
(20 януари 2016)

Снощи с изненада разбрах, че сега периодът е подходящ за равносметка на цялата изминала година. За да продължим напред стабилно, е добре да си извадим поуките досега. Иначе ще си караме все на повърхността, с едни и същи грешки, с една и съща визия.

От вчера вечерта ми зрее, тази сутрин се роди.

Станах в седем (с не малко зор, его-то ми продължава да е доста мързеливо ;-) ) и след сутрешните упражнения за тялото, си направих горещ чай и се заех с проекта
 "Какво се случи през 2015г.?".














Нарисувах си колелото на живота с неговите осем сфери. След което се заех по всяка една от тях да описвам какво НЕ искам да ми се повтаря оттук занапред (все пак съм с тройка в профила, в грешките е скрита мъдростта ми). След всяко отрицание какво "НЕ", написвах и няколко реда "как ДА".

Когато стигнах до финансовата сфера, на физическо ниво, буквално в червата, усетих как ми олеква, като изписвам своите безумия тази година.

Общо четири плътни бели листа се покриха с думи - заключения, наблюдения, равносметки. Исках да изчистя цялото минало, за да започна на чисто в петък. Или когато свърши ретроградния.

Невероятно е как изскочиха неща - едни мислех за много важни, а се оказаха вторични, други, които съм пренебрегвала, излязоха ВАЖНИ.

Брей!

Какво нещо е осъзнаването.

Завърших с графа "Постижения 2015г." и там изложих всички неща, от които съм доволна и горда (хайде, и малко поощрение да вкараме )

Според мен тази практика ще е полезна на всички хора с Аджна - нали когато изказваме нещата, всъщност ги осъзнаваме. Също и за емоционалните хора - за да си дадат сметка от всичко преживяно.

Е, имаме още два дни и малко до Новата Година (Rave New Year според Хюман Дизайн) .

Идеално време за извличане на бонусите от миналото. За да ни е пълна торбата с жълтици, когато започнем "следващото ниво"

ИНБИ

(8 декември 2015)

Най-хубавите неща в живота се случват непреднамерено и неочаквано
(особено ако си генератор).

И когато върна лентата назад,
всички съдбовни моменти сами са почукали на вратата ми –
аз само е трябвало да им отворя и да ги поканя в своя живот.

Спомням си как телефонно обаждане през февруари вдигна адреналина ми до тавана с предложението:
„Сев, искате ли да участвате на Беглика тази година?”.

Спомням си как шатрата ни на фестивала се пукаше по шевовете от хора,
дошли да чуят за неща, които няма къде другаде да срещнат.

Спомням си как „случайно” съседната на нас шатра беше на алхимиците от ИНБИ - организация, която седем години гледам с благоговение, но не се чувствах готова да се потопя в нея. Тази година обаче поканата сама дойде, и то точно на Беглика – да се гмурнем в алхимичния процес.




















И така, стъпка по стъпка, животът сам нареди нещата в началото на ноември да се озова в София на семинар по даоистка алхимия. И ние си отделихме нужното време и ресурси да останем една седмица в София.

Седмицата мина, и останахме за още една.

После за още една.

- Ще си завършим ли цикъла с последната седмица?, питахме се с блясък в очите.
- ДА!, беше категоричния отговор.

И останахме съвсем непредвидено и непланувано, цял месец в столицата, на най-магичния и разтърсващ семинар, на който някога съм била.

(Да, имаше и разсърдени, и обидени, и отказали се от нашите собствени курсове, тъй като отменихме всички събития от ноември за декември. Да, изобщо не знаехме дали, как и откъде ще имаме нужните ресурси, за да си покрием разноските за целия престой. Но вътрешното усещане, че ДА, това си заслужава и сега е моментът, беше толкова силно, че всичко само се нареди. За пореден път се убедих, че когато сърцето е смело, а умът мълчи, нещата ПРОСТО се случват).

С какво този семинар беше различен?
Защо толкова много се впечатлих?

Истината е, както вече споменах, че седем (да, седем!) години очаквам това събитие.

Години наред бях свидетел на матепиенето (кой още не е чувал и вкусвал вълшебната напитка мате?);
на странните практики, в които човек стои в необичайни пози и прави необичайни движения (добре, че все пак имам силна йога закваска и донякъде си обяснявах какво се случва);
на висококачествени ингредиенти, които подобряват съзнанието и живота
(разбирайте кристалическото вино например или специалната селекция зелен чай, който се запарва с точно определени градуси и се пие в малки кокетни чашки).

Даа, ако не си бях изчакала чакалото, т.е. толкова години да минават през погледа ми тези „странни” ритуали, привички и стремеж към качество, вероятно нямаше да оценя събитието на което съм и в главата ми щеше през цялото време да звучи рефрена „защо, по дяволите, пръскам толкова пари за това нещо?”.

Макар скоро да станат девет години, откакто се занимавам с йога, едва сега проумях, че само съм се плъзгала по повърхността и изобщо не познавам тялото си такова, каквото е.

Едва сега проумявам с какво съкровище се раждаме на този свят – тяло, което има всичко!

Тяло, което ако успеем да усетим (да, и това не е проста работа - през повечето време от деня изобщо не пребивавам в тялото, а се рея в какви ли не мисли, стратегии и планове за бъдещето), ще разберем (малка част от) магията на живота.

Умът ми не спря да се съмнява почти през цялото време.

„С какво това, че усещам коленете си, ще ми помогне в живота? Много по-важно е да си направя плана за утре и да си разпиша задачите.”

И въпреки това преборвах този настойчив гласец в главата си и се потопявах там, където майсторът казва:
„Усетете коленете си”.

Четири часа всеки ден усещахме коленете си.
И лактите.
И дланите.
И какво ли още не.

И какво от това?

Ами оставам това в тайна. Защото колкото и да разказвам, ако човек не усети сам, ако не премине през преживяването и не си извади изводите от опит, всичко ще е само поредната теория.

Който откликва и има интерес, може да разгледа тук -  inbi.bg

Аз съм там редовно :-)

За центровете в Хюман Дизайн

(22 септември 2015)

В Ретрограден стил,
искате ли да си поговорим за осъзнаването на Дизайна?

Започвам с прозренията от последните дни:

Дефинирано Его (при мен с два канала) – това е като мускул. Ако не се тренира, атрофира. За да се развивам, е нужно всеки ден да полагам волеви усилия.

В противен случай всичко спира – финансите, детето се разболява, къщата става на вили, на могили...

Когато нямам върху какво друго да приложа силата на Егото, експериментирам с яденето. Една вечер си лягам без да ям, друг ден пробвам да съм само на веганска храна, трети път – цял ден само на течности.

Цялото ми осъзнаване тогава се променя – много по-будна и адекватна съм. А и чувствам нещо като вътрешна гордост – че сама съм надскочила възможностите си.

Коренът – въпреки, че от ГОДИНИ знам за напрежението там, от време на време пак попадам в този капан. А именно: да зацикля, да не ми върви мисловния процес, да изпадам в апатия. И тогава, ако СЕ СЕТЯ, излизам и правя няколко обиколки в парка.

Уникално!

Всички процеси тръгват, прилив на хиляди идеи в главата, позитивизъм и усещане, че всичко е възможно!

Застой = обездвижване. Движение = Радост.

Емоциите – брей, цял живот имам чувството, че ще уча за тях! Виждам колко първично ми действат – някой емоционален настъпи по-силно и аз, ако не съм в БУДНО състояние, веднага поддавам. Което не е нито за негово, нито за мое добро.

Когато обаче съм в кондиция, с любов и бистра мисъл, пренасочвам експресивната енергия на емоциите или на друго място, или просто ги отлагам.

Ефектът е УАУ!

Ако нещото е истинско за тях – то те си го получават рано или късно, но е много ПО-СЛАДКО, защото са го изчакали достатъчно дълго. Ако не е тяхното – после никой дори не си го и спомня.

Завършвам с Джи-то. И нещо, което Ра казва – че в Джи-то е илюзията за това, че сме разделени един от друг.

Имах възможността (съвсем умишлено) да се отворя и да преживея чуждото щастие!

Невероятно изживяване!

Проумях ограничението, което имаме, когато мислим и гледаме само себе си.

Колко щастие може да изпита сам човек?
Доста ограничено.

Когато обаче се отвори за това да помогне/ съдейства или просто подкрепи другия в неговия върховен момент, то щастието става за двама. А всъщност – става всемирно – защото все някъде някой по света преживява щастие!

Ако ви се е сторило прекалено абстрактно, да знаете, че имам 11/56

DJ
(5 юли 2015)

След цял ден
срещи, хора, планове и творческа работа,
в осем часа забихме в любимия Хемингуей.
на по рибена супа
и фокача с билки и тиквени семки,
си набавихме количеството топлина за деня
(и на двамата с Косьо храненето ни е hot),
и се отправихме към Стария град.

А там: Open Air Party!

С Уникална Музика, на Уникално място и с Уникални хора

На върха на хълма,
сред големи зелени дървета,
със свещички, пръснати навсякъде,
и DJ, който пуска танцувален хаус,
попаднахме във вълшебна приказка.

И като примерни индивидуалисти,
веднага си привлякохме други такива.

Най-усмихнатата DJ-ка на света,
която бас ловя, че има 3/60 и 45/21,
ни разказа колко трудно е да прокараш
клубна култура в Пловдив,
където хората слушат малко по-друга музика
(с хубави каки и балкански ритми).

Друг агент пък,
който със сигурност е племенен,
ни потопи в атмосферата на Щатите,
като описваше персонала и клиентите в ресторанта
където е работил.

Толкова живи и ярки картини,
че докато разказваше,
ние виждахме хората,
чувахме шумотевицата,
усещахме топлината от скарата със стекове...

„Еее, това е сто процента 11/56 - разказвача”,
заключихме единодушно.

Уникално е, когато човек успее да дръпне завесата
и види какво се крие зад Матрицата.

Вчера дори не минахме през лаптоп,
за да видим кой какви канали има –
това е толкова ОЧЕВИДНО понякога.

И е толкова хубаво,
когато човек срещне себеподобни –
хора, които се отличават от масата
и които категорични отстояват своята различност.

Индивидуалисти.. Да живее различното!

П.с. Другата неделя вечер,
пак сме там.
Всички party people са поканени
 <<Конюшните на Царя>>

За Йога с Любов
(21 юни 2015)

Днес в целия град атмосферата е по-хубава от обикновено.

Вместо тежка и заспала,
както често се случва в неделя,
навсякъде е леко и приповдигнато.

Двама души ми се обадиха
да ме питат как се меси хляб от лимец...

Когато много души медитират едновременно
и работят върху себе си и своето осъзнаване,
това влияе на всички.

Както е днес – Ден на Йогата в цял свят!

Йога е камъчето, което преобърна моята каручка.
Виновникът, заради който спрях месото.
Натрапникът, заради който,
непонятно как и за мен самата,
ставам понякога в шест сутринта,
за да правя любимите си асани.

Йога ми даде вдъхновението и вярата,
че съм родена за нещо по-велико от това
да ям, да спя и да се забавлявам.

Вдъхна ми куража,
че Мога
и че всичко,
за което мечтая,
ще се сбъдне.

Само въпрос на време.
И правилните усилия.







Чистота и ред,
дисциплина и решителност,
сърдечност и въображение...

Всичко това срещнах преди 8 години
и от тогава то стана втората ми природа.

"След 7 години практика, вече няма да можете да спрете йогата. Тя ще стане част от вас”, каза преди години любимата ми йога майсторка, Ани Павлова (Шрути Гяна) и днес се уверявам във вярността на тези думи.

„И внимавайте – предупреждавам. Когато се занимавате с йога, много от храните, които обичате, няма да можете повече да ядете.”, още си спомням думите й.

Факт. Пържено, бели теста, понякога и junk food – не че някога са ми били особено любими, но днес дори не мога да ги ям. Просто организмът ми вече не може да ги приема.

За сметка на това откривам красотата на живота всеки ден!

Какво по-вкусно от това
да закусиш сочни череши със мекичко сурово кашу?

Какво по-вдъхновяващо
да направиш mind map на целия си живот
и на своите мечти?

Какво по-хубаво да се събудиш с мисълта:
„На кого днес
мога да направя живота
по-щастлив и осъзнат?”

Вярвам, че някой ден животът ще ме отведе и до Индия,
Където ще срещна великите учители...

Но да ви кажа,
дори сега чувствам,
че живея в малък ашрам,
където трудът и чистота са всекидневни,
където грижата към човека
и благото на всички
е на първо място!

Благодаря на всички,
с които споделяме пътя напред!

И специален поздрав към Ия Б

Хубав е живота, нали?