При Джепето
(11 април 2016)

Петък вечер. Наближава осем. Аз имам да принтирам и копирам една торба с материали.

„Къде ли да отида по това време? Кой ли работи толкова късно?”,
чудя се аз и краката сами ме повеждат към ПУ.

„Все някое копирно студио трябва да работи”.

В падащия здрач, когато меката светлина от залеза отстъпва място на сумрака, обикалям из малките улички и тъжно установявам, че вече нищо не работи.

„Е добре де, правя една обиколка и се прибирам. Явно за утре остава това.” 

И както си казвам тези думи, след няколко крачки виждам отворена вратичка със светеща лампа вътре. Както и шум на копирна машина. С изненада надничам вътре и виждам, че ДА!, това студио наистина работи.

Слизам по стълбичките надолу и изненадата ми продължава. Насреща стои достолепен дядо, на не по-малко от 70-75 години, сякаш изваден от някоя приказка – с пуловер на дребна плетка, с панталон с ръб и с кожени сандали – почувствах се като в началото на миналия век, около този старец се носеше атмосферата на миналите времена.

- Работите ли?, попитах любезно аз.
- Да, заповядайте!, отвърна ми той.

Подадох флашката и той я взе от мен. Излишно е да казвам с какво изумление го гледах – чувствах се като при Джепето, в някаква Работилничка (а не в съвременно принт студио), където този майстор-занаятчия е посветен на своята работа.

Мушна флашката в устройството и започна да преглежда файловете. Даде команди, за да започне принтирането.

Мозъкът ми продължаваше да дава накъсо. Имаше нещо изумително в тази гледка. Ако срещна този прекрасен и благороден дядо на улицата, никога не бих и предположила, че ще се справи с компютри. Че толкова вещо ще зададе правилната команда, защото на всичкотото отгоре, имах специфично изискване към принтирането.

Но не това толкова ме изуми. Не знания, които е усвоил на тази възраст. А ОТНОШЕНИЕТО към това, което върши. Движенията му бяха плавни и спокойни, отдаваше нужното внимание на всеки детайл, изваждаше напечатаните листа и бавно ги подвързваше. Напълно отдаден на това, с внимателни движения – все едно работи със скъпоценни камъни, не с обикновени черно-бели листа.

Отдавна не бях попадала на такава гледка. Обикновено разпечатват материалите през пръсти – забързани, с досада, докато си мислят за нещо друго.

Тук имаше свещенодействие.

Ако беше обущар, щеше да подхожда така към скъсаните обувки за поправка, ако беше шивач – щеше внимателно да взима кройка. В това отношение имаше дълбочина. И разбрах, че именно това ми липсва в последно време – всичко и всички около мен са така забързани, така повърхностно правят нещата, че се губи целия чар и удоволствие от дейността.

Пренесох се години назад и си припомних какво е било едно време – по-бавно, по-спокойно, по-отдадено.

Излязох толкова окрилена и вдъхновена след тази среща! Искам такива неща да виждам около себе си – хора, които обичат това, което правят, хора, които имат отношение и дълбочина!

<3