„Момичето става жена едва когато роди”. Чували ли сте този
израз? От моя скромен опит, мога да кажа – не, това не е вярно. Нито че е нужно
жената да роди, за да отключи силата си, нито че раждането непременно ще
трансформира детското мислене в женско.
Колко от вас все още не са разгърнали своята фееричност, нежност и същевременно непоклатимост като вътрешни устои? Колко от вас все още са плахи вътрешно, не се изразяват достатъчно и не прилагат своята скрита сила, заложена им изначално?
Дълги години играех мъжка роля: боря се за да постигам; нагърбвам се с прекалено много (физически) задачи; не се уважавам; не се грижа достатъчно за себе си.
Невидимите неща са най-важни понякога. Малкият детайл е скритият скъпоценен камък.
След екзистенциална криза тези дни, след преосмисляне на всичко в моя живот: от поведението ми до нагласата ми към света, парите, успеха; от отношението ми към другите до отношението ми към мен самата, разбрах, че повече не искам да играя второстепенна роля! Като жена са ми дадени толкова инструменти, които чакат да ги приложа и такава позиция в общество... а аз упорито ги избягвам, смятайки, че не заслужавам.
Имам силата и правото да казвам „Не”, когато е не. Имам възможността да ценя своето време и усилия и да заявявам на другите за това. Мога да имам авторитетна позиция и да я отстоявам, независимо от външните обстоятелства. И всичко това откривам чак сега...
Това, че съм родена като жена, ми дава толкова много привилегии. Вместо слепешката да ходя и да „ора на нивата”, е нужно просто да изчистя визията, целите и принципите си и смело да ги живея. Тогава статуса в обществото автоматично ми се сменя. А заедно с него – всичко останало.
Да, най-сетне открих какво означава да не си упорит вол, а нежно цвете; какво значи да не прилагаш физическа сила и напън, за да постигнеш целите си, а умерено и интелигентно да изчакаш за правилния момент, в който да кажеш правилните думи.
Век живей, век учи! Обичам живота!
Колко от вас все още не са разгърнали своята фееричност, нежност и същевременно непоклатимост като вътрешни устои? Колко от вас все още са плахи вътрешно, не се изразяват достатъчно и не прилагат своята скрита сила, заложена им изначално?
Дълги години играех мъжка роля: боря се за да постигам; нагърбвам се с прекалено много (физически) задачи; не се уважавам; не се грижа достатъчно за себе си.
Невидимите неща са най-важни понякога. Малкият детайл е скритият скъпоценен камък.
След екзистенциална криза тези дни, след преосмисляне на всичко в моя живот: от поведението ми до нагласата ми към света, парите, успеха; от отношението ми към другите до отношението ми към мен самата, разбрах, че повече не искам да играя второстепенна роля! Като жена са ми дадени толкова инструменти, които чакат да ги приложа и такава позиция в общество... а аз упорито ги избягвам, смятайки, че не заслужавам.
Имам силата и правото да казвам „Не”, когато е не. Имам възможността да ценя своето време и усилия и да заявявам на другите за това. Мога да имам авторитетна позиция и да я отстоявам, независимо от външните обстоятелства. И всичко това откривам чак сега...
Това, че съм родена като жена, ми дава толкова много привилегии. Вместо слепешката да ходя и да „ора на нивата”, е нужно просто да изчистя визията, целите и принципите си и смело да ги живея. Тогава статуса в обществото автоматично ми се сменя. А заедно с него – всичко останало.
Да, най-сетне открих какво означава да не си упорит вол, а нежно цвете; какво значи да не прилагаш физическа сила и напън, за да постигнеш целите си, а умерено и интелигентно да изчакаш за правилния момент, в който да кажеш правилните думи.
Век живей, век учи! Обичам живота!
Няма коментари:
Публикуване на коментар