Когато илюзиите се разбият на пух и прах

Харесах си Детската Къща на Рафа още когато я видях в сайта – беше любов от пръв поглед. Рафа тъкмо беше навършил три години и се оглеждах за местенце, където спокойна да го оставям. Уви, Къщата беше пълна и нямаха нито нищо свободно. Записаха ни в списъка и зачакахме. Какво друго ни оставаше?

В най-неочаквания период, повече от шест месеца по-късно, получих радостния мейл, че място вече има. Няма да припомням за шеметното местене Кътина-Пловдив, едно от най-големите предизвикателства в живота ми. Тогава, когато а ла барон Мюнхаузен се хванах за косите и се измъкнах от блатото.

Когато натъпи дългоочакваният първи ден на Раф в детската, се вълнувах наравно с него. Предната нощ почти не спах от емоции, после пък се просълзих когато госпожата го взе и го въведе вътре. И сигурно щеше да ми е гузно, и тъжно, и всякак, ако не знаех дълбоко в себе си, че го оставям на хубаво място - това, което аз самата бих посещавала с удоволствие.

Всичко вътре ми допадаше невъобразимо. От йогата до народните танци, от арт заниманията до английския с чист англичанин. Всичко по тяхната програма се припокриваше с това, за което бях мечтала. Какво повече му трябва на едно дете?

Но всичко това беше от моята гледна точка. Паралелно с външните прекрасни обстоятелства, започна и „втория живот” на Рафа. Постепенно той ставаше с всеки ден избухлив и нервен, малко по малко престана да ни се доверява, както винаги е правел, и започна да ни гледа „из под очи”. Затвори се за нас като за приятели и същевременно започна да се гневи (ужасно) за дребни неща.

Аз, като типично 1/3, не обръщах внимание на това и смятах, че е влязъл в нов период от живота си. Докато една вечер Косьо не каза: „Кое е това дете? Какво му става? Това не е момчето, което познавам!”.

И равносметката не закъсня. Детската Къща, която обичах и все още обичам, е Моята Къща, моята несбъдната мечта... но не и на Рафа. Като малки балончета се връщаха в спомените ми знаците, които получавах от самото началото, но които избягвах, защото бях твърдо убедена в своята правота и в своя избор.

Например за това, че форматът на Рафа НЕ е голяма група. А малка. И аз знаех това още от начало – в Детската къща малчовци са двайсет и четири на брой, безумно голям колектив за дете без УА активации. Но аз не се съобразих с това и упорито хвърлих Раф във водовъртежа. Резултатите на закъсняха.

Днес със стичащи се по бузите сълзи казах на Валя, Основателката на Къщата, че спираме Рафа. За малко повече от два месеца сякаш аз се привързах повече от него към учителките, децата, къщата, родителите... Бях Убедена, че дечко ще изкара там до 6-тата си годишнина. Все пак половин година чакахме за място.

Но ... за пореден път Животът друго ми показва. И ако не беше Дизайна, да видя че аз съм УА (голям формат), а Рафа си е чиста пента (малък формат), може би дори нямаше да искам да го отпиша.

А сега, искам не искам, осъзнавам: Моят избор не винаги е Негов избор. И така успявам леко да приема нещата: поредна моя проба-грешка, в която натрупвам мъдрост; пореден екпириънс и за двама ни като 3-ки; поредна адаптивност към новата ситуация (какво ще правим сега без детска?).

Как какво?! Караме напред! Никакво предаване и униние! Животът е да се живее, наред с всички трудности по пътя!