Емоция

За толкова много време, едва снощи открих една малка част от това какво означава да си неемоционален и да преекспонираш емоциите по две, по три, че и по десет.

Винаги съм възприемала емоционалния си център за репресивен – че съм го потискала дълго време и че по-скоро си трупам, а никога не изразявам емоция. Грешка. Тотална. Просто никога не съм се улавяла, че аз, в пристъп на гняв, НЕ съм аз, а отразявам нечии емоции. И добре, че най-накрая ми попросветна.

Вчера следобяд взех Рафа от Детската къща и след кратка разходка, отиваме в любимият ми (доскоро) ресторант. Обичам да ходя там, защото всички е пипнато с вкус, а атмосферата е на богатство. Настаняваме се в кадифените кресла, моето лилаво, неговото розово, и отгръщаме менюто. За пореден път Рафа ме подведе, че е ГЛАДЕН, а се оказа, вече настанили се удобно, че не му се яде. При всички положения, аз се чувствах добре и не съжалявах, че бяхме дошли.

Скоро масата се отрупа със спаначена супа, малки фокачи със сушени домати и орехи и салата от маруля, сирене халуми и печени чушки.

Яденето при Рафа е винаги на игра. Може би от типа му хранене, „нервно”, когато яде винаги е нужен елемент на забавление. И този път така: започна да пуска крутоните в супата и те да стават лодки. Улисах се и аз в играта и хапвайки от салатата, усетих нещо СТРАННО вътре. Пробвах с втора хапка и установих – развалена е! Още в същия момент усетих, че започвам да кипвам. Дори ръцете ми се разтрепериха. Едва сдържайки се, повиках елегантно облечена жена, която се оказа управителката тази вечер. Казах й, че салатата е развалена, тя повдигна учудено вежди и ми я взе. Точно след минута се върна и ми каза: „Това е от оцета, той е винегрет и има по-странен вкус”.

Този път лицето ми стана алено. Какъв оцет?! Демонстративно взех една лъжица и сипах от „винегретения” оцет вътре – кисело-сладък вкус... и нито помен от мухъл.

„Няма как да е развалена, продуктите ни са свежи”, продължи тя и аз още по-демонстративно започнах да вкусвам салата отново. Първа хапка – нищо. Втора хапка – пак нищо. Даже в мен самата започна да се прокрадва съмнение. Но ето че набодох листо маруля на вилицата, което самата аз никога не бих употребила - смачкано и покафеняло, и вкусът ме удари остро. „Това е!” – отсякох и изплюх хапката в салфетка. „Марулята е мухлясала”. Извиниха ми се и след 10-ина минути получих нова салата, свежа и претрупана.

„Редно е да ме почерпят заради тази случка” ми се въртеше в главата, но накрая никаква почерпка не получих. Отново се ядосах. Но нямаше какво да направя и през целия път към вкъщи ми беше криво.

Разказах след това случката на Косьо, все още твърде афектирана. И загадката, защо ми беше толкова начумерено, се разбули. „Ама Сев, това не си ти. Това са емоциите на Рафа (който междудругото наистина не беше във пиковата си точка) и ти ги умножаваш. И на мен ми се е случвало когато съм с него - ядосвам се за нещо, за което после се чудя защо ми е трябвало”.

Дааа... Горчивата истина: за четири години и малко в експеримента, едва сега улавям отвореният си емоционален център. Да се гневя, да искам всичко да се разреши сега, ВЕДНАГА, да обвинявам хората и обстоятелствата, навместо просто да се отпусна, да съм СПОКОЙНА, да се наслаждавам на нещата и да подхождам с хумор....Ехх, все още дълъг път ме очаква към изчистване и осъзнаване на Не-себето. И разгръщане на истинското Себе