По пътя

Алармата звънва рано-рано. Натискам „повторно’ до следващото извъняване. Но тц, не било писано още десет минути дрямка – Косьо влиза в стаята и казва „Хайде, време е!’.

(невероятно е как Прожектора, като реши да е самодисциплиниран, е по-точен от МГ-то).

Набързо сръбваме мате, нахлузваме панталони и якета и изхвърчаме към таксито. Най-радостен, естествено, е Рафа – обожава приключения.

За пореден път съм забравила да му взема играчка/занимавка за тричасовото пътуване. И се налага да импровизирам. Рисуваме, разказваме си истории... Докато Рафа не съзира фотоапарата. Решавам, че това старо, старо фото не заслужава да го пазя кой знае колко и му го връчвам. Следващият половин час абстрактното, визуално човече (46-29 и 35-36) не спира да се наслаждава на процеса „снимане”. Пътешественик-фотограф, помислям си. Но вече гледам да не проектирам нищо върху него. Нека животът сам покаже как, накъде и в какво ще се развие.

София ни посреща леко хладна, но всяка промяна е добре дошла. Обичам да сменям и редувам градовете, обичам да пътувам!

Новото ми откритие, че печеля пари когато изслушвам хората (22-ри портал на отворен емоционален център), ми помага дори за най-елементарни неща. За първи път имам търпението да изслушам баба ми, която просто има нужда да излее и сподели с някой своите преживявания. Слушам, и просто слушам. И това е изключително приятно...

Междувременно насреща стои важен въпрос: къде ще спим/отседнем тази нощ. Вариантът да сме при нашите е налице, но аз НЕ искам – прекалено лесно, прекалено еднообразно. А и така няма излизане от стария филм и коловоз. Усещам, че искам промяна.

И търсачът в мен, 11/56, се включва на бързи обороти. Преглеждам всички хостели в София (уау, какви цени!) и съвсем интуитивно избирам един. Цялото ми Джи се развълнува, когато го видях. И дотолкова се доверих на усещането си, че дори не послушах ума си да се презастраховам с друг, за резерва.

Интуицията ми не сгреши. Попаднахме на място, което си беше Моето: с малките красиви детайли, с чужденците, които носят специфична атмосфера със себе си, с приветливата стая – но най-интересното беше, че сме в Центъра. Като човек, израснал в софийски квартал, съм възприемала столицата като досадно пътуване с трамвая (вече с метро) и с безкрайните панелки. Сега имах шанса да видя града от съвсем друга перспектива – излизам и вече съм в потока. В кипежа на събитията. Веднага влязох в друга роля, чувствах се като на екскурзия в чужбина и забелязвах неща, които иначе подминавам. Макар Косьо да беше на мнение, че можем да си спестим парите за нощувка, аз вътрешно ликувах, че съм се отскубнала от „кварталната действителност” и съм си дала шанс за тотално ново преживяване.

Без пукната стотинка в джоба, реших да пробвам какво е ако скромно изчаквам и просто наблюдавам. Даа, скромността е велико нещо. Само благодарение на нея, попаднах в най-приятните места, вкусвах най-чудесната кухня, наслаждавах се на мига. Ако се бях полакомила и поискала нещо сама, надали щеше да ми се случи точно това.

Следващите нощи верен другар от thetribe ни покани на гости и отново бях като Алиса в огледалния свят. Когато се срещам с хора от моята траектория, се пълня с нови впечатления, опитности, красоти за окото. И ето тази сутрин например, няколко часа изкарахме на диванчето, уж нищо-правейки (на сладки приказки), което преди би ме побъркало – „какво е това нещо, губя си времето със стоене, вместо да свърша нещо полезно?!”. Сега, от перспективата на наблюдател, потънах във времето, в разговора, в красивите креативни картини, които се сменяха на десктопа. (благодаря ти за хубавата, спокойна сутрин!).

И пак, и пак се връщам на това: всеки път, когато изневеря на вътрешното си усещане, на енергията в мен и правя неща, за които съм убедена, че трябва (но не усещам), резултатът е плачевен. Дори на ниво спане – никакви сънища, нощта минава като тъмна дупка. И обратно: когато съм спокойна, уверена в себе си, когато не бързам и не насилвам нещата на всяка цена – хармонията е около мен и нещата се случват сами... (а нощта е пълна с цветни приключения).