Така обичам да минават дните - наситени и плътни, сякаш не дни, а години...
И тази седмица започна ведро.
Понеделник, след забележка от моя страна към друго дефинирано Его, "Ама не може така, втори път обещаваш нещо и не си го изпълняваш", в крайна сметка Егото веднага си взе поука и дойде с колата да ни вземе. Вече си научих урока: започне ли нов цикъл, ново приключение, няма какво да го мисля - само се отпускам и се наслаждавам на пътешествието. И сега така: оставих се изцяло на отклика да ме води и се заизнизаха случка след случка: бягане от дъждовен облак, който все пак ни настигна в парка и ни погледна смръщено с едри капки; криене в най-близкото заведение, където две малки устички (Рафа и Давид) си запоръчваха мляко с какао, толумбчки и еклери; тичане през целия парк към колата, където стигнахме мокри до кости, но заливащи се от смях (дай му на дете да джапа в локви и да го вали дъжда); непредвидено гостуване в "малка къща в прерията" - къщичка, създадена с толкова грижа и любов, че се чувстваш като в приказка (малко лаещо куче, скоро родени, все още слепи котенца в кашон, детска стая с масичка и столчета за творене до безкрай; тенджера с домашен боб и салата с див лук за вечеря)...
Вторник продължи с посещение в чисто нова клиника, където Рафа беше подложен на серия от игри, за да му проверят зрението. "С тези светли очи - задължително слънчеви очила!" беше заключението. После вкъщи последва готвене на супа от лапад в детски вариант (Рафа е малък готвач) и строене на дълга влакова композиция от възглавници и пътници-животни.
Сряда вместо да се оставя на отклика, понапънах с егото, за да се случи всичко по план. В крайна сметка резултат имаше: първи печат на фирмата, първа сключена сделка, първо посещение в кубинския ресторант, отдавна препоръчван ми с кухнята си (уникална, автентична атмосфера, където ти идва да ходиш бос по дъсчения под), но сладкия вкус от свършеното не беше съвсем пълен, тъй като имаше прекалено волеви усилия от моя страна.
Четвъртък, уморени след интензивната сряда, се оставихме да ни се случват естествено нещата, без много-много да ги мислим, без да правим прекалени планове. И беше много по-добре. Животът ни заведе в най-чудесния офис, където от първо лице слушах как се водят сметки, счетоводство, фирма. На по ягоди и череши, попивах от мъдростта от жена, която сама е постигнала екип, който умее да менажира в офис, който е 100% концептуално издържан (колко още работа имам аз по своята визия...). Последваха игри у дома, докато навън валеше: опит за домашен декупаж с белтък на яйце, строене на замък от дървен конструктор, четене на приказка в палатка (опънато одеяло върху два стола). Денят завърши след 2:00ч, единственото свободно време, за да напиша дълго отлагано писмо и да ми олекне чак физически, когато го изпратих.
Петък започва в 6 и нещо сутринта, когато реших да си изправя косата, но вместо стилна прическа, получих бухнало изобилие със собствено мнение. После влак към София, където за трите часа и малко, прекарани вътре, видях колко игри можем да сътворим: майсторене на кола, рисунки с пастели, обикаляне на влака и попадане в спалните купета, където усмихнати японци черпят Рафа със сладко-солено десертче. "Рафа, ако ти се прияде пак такова, май до Япония ще трябва да пътуваш", смея му се аз. Следобедът отново потеглям към дома, но този път без малчо. Следва вечер, посветена на мен самата, с масаж, йога и нещо като джаз и готвене за най-любимия човек: мъфини с боровинки, пълнени чушки и запечени картофи във фурна. А когато той се върна с огромен букет от градински зеленчуци, разбрах защо живея именно тук.
Една пълноценна седмица... Която дори не е свършила...
Няма коментари:
Публикуване на коментар