Правилното място

За първи път от 20 години живея на правилното място. И това е толкова шокиращо, че си казвам: „Какво за Бога ми се случи досега? Защо чак сега съм тук?”.

Но вместо да се тюхкам за изминалото време, мога да се радвам, че все пак получих втори шанс (с не малко усилия) и отново съм там, където мога да вирея и разцъфтявам.

 Израснах в най-приказното място на света. В един малък рай. Бръшлян обвил каменната чешма; малка ливада потънала в нарциси и минзухари; люлка от въжета, с която можеш да стигаш чак до небето; лехи с лалета, изравнени като по конец; огромен двор с изрядно подредени зеленчуци и аромат, който се носи от тях: домати, краставици, камби (тумбести чушка) – „ Я да видя мога ли да се провра между тези лехи?. Ами да се скрия между тези листа?” – за детето всичко е игра; нетърпението да преброя колко яйца са снесли кокошките днес и да ги събера гордо в кошницата; да прекарам часове, (ЧАСОВЕ!) гушнала малко агънце в обора; да наблюдавам малките пиленца в щайга, които ги нагряваме с лампа, за да им е топло; да влизам в „саманлъка” (голяма постройка със слама) и да се катеря по балите; да наблюдавам изследователски калинките, които пълзят по детелините и с изненада да открия, че те се хранят с мушици (а не с листа); да правя снежни човеци и за първи път да чувам (и разбирам), че зъбите могат да тракат от студ; да сядам на трапезата с гъст боб, сготвен в тиган и да ям, докато се издуя; да омитам цял шоколад и да яхвам колелото, за да откривам нови улици, места, съкровища; да излизам на малката оживена улица и да отивам към фурната за топъл хляб; да се катеря по черешовото дърво и да ям узрелите череши, вместо да ги събирам в плик; да ходим и да берем липов цвят, който после сушим на големи чаршафи и от него се носи опияняващ аромат; да се опитвам да доя и аз козата и да разбирам, че това не е работа за мен; да гледам как дядо чука дините с пръст, за да види коя е узряла в мазето, където няма място да се стъпи от зелените и жълти (пъпеши) плодове; да тичам вечер по алеята в двора, докато сили не ми останат; да ловя жаби и да ме наказват за това, че плаша с тях сестра ми; да ходя в „дюкяна” на дядо и да вдишвам аромата на дърво и вар; да стоя на верандата, докато вали и да слушам гръмотевиците и падащите капки....

Първите седем години са истинска благословия за мен. И едва сега си давам сметка каква закваска са ми дали, как са ме оформили като личност, колко дълбоко в мен стои всичко това – като пристан, където винаги мога да се върна и почерпя сили. И толкова любов, толкова любов съм получавала... За което след това забравих.

Бетонната панелка на последния етаж беше моят затвор. По цели нощи плачех, че не искам да съм между тези четири стени, където съм далеч от чуруликането на врабчетата сутрин и където не мога да изляза по всяко време с джапанки, просто за да вдишам свежестта на цветята. И макар да им го казвах стотици пъти: „Ама моля, оставете ме на село, там искам да израстна”, родителите ми бяха решили, че бъдещето ми е в града и там е редно да израсна.

Сив квартал, в който не знаех как да се ориентирам. Където не можех да тичам на воля. Където нямаше природа. Блокове, блокове и само това. Не беше правилното място. И аз го знаех безсъмнено. Но къде се е чуло и видяло детето да определя съдбата си - та то е още малко и не разбира. Затова родителите взимат решенията авторитарно и смятат, че го правят за добро. Жалко. Но както се казва: No choice.

20 години живях на неправилното място. Човекът е странно същество. Пречупва се в един момент и забравя. Забравя какво е било и как може да бъде. Потъва в сивата реалност и се отъждествява с нея. Започва да прави нещата на автоматик – защото ‘трябва”. Изчезва радостта от живота, изчезва страстта към любимите неща. Изчезва живота. Убийство на човешкият дух....

Дааа, бях забравила всичко това. Докато вчера, след поредица от правилни събития, не ми изплува всичко в главата – картини, образи, аромати, усещания, радост. Уау! Какво беше това? Как съм живяла тези 20 години? В някакъв полусън. В който се опитвам да оцелея. Но в който не се разгръщам и не плодонося.

За всички хора с отворен Джи център – едва сега мога да потвърдя теорията от личен опит: Да, мястото, където се намирате, е ключово за вас!!!

Най-накрая аз отново съм на правилното място. Не, не съм се върнала на село. Там никога няма да бъде така, както беше – всяко нещо с времето си. Но попаднах в друг рай, моят си рай.

Обичам града (но определено не всеки). Харесва ми кокетно да се разхождам с роклички и да се усмихвам на продавачите; харесва ми да пазарувам с платнената торбичка и да я пълня с френски хляб и котешки езичета; харесва ми да сядам в откритата кафетерия и да потъвам в белите меки столове с чаша капучино в ръка; обичам най-прекрасните места да са ми на ръка разстояние и всеки ден да срещам хора, които да ме преизпълват и трогват със своя живот и/или поглед към света.

Успях да намеря това място (след 20 години), което съчетава красотата на моето любимо село (всъщност малък град) с динамиката и оживеността на града. Успях да намеря балконче, където гургулици пеят, а от другата страна  е казиното, което привлича като магнит свежи и просперитетни хора; успях да имам природа на десет минути пеша от вкъщи, където съзерцавам града от високо, седнала на пейка сред зеленина и шуртящо фонтанче; животът пак се завърна – аз отново усещам, че горя. Будя се с страст какво ще ми се случи днес и колко много неща мога да направя; лягам по нощите, дописвайки последни идеи и рисувайки картини за бъдещите цели, планове, намерения; оставам си по цял ден сама и не спирам да се наслаждавам на всичко, което ми се случвам и което аз самата случвам (миш-маш с маслини; дълго-дълго писмо към близък човек; красоти от хартия; среща с девойка, която като мен гори за бъдещи начинания...).

А когато се запозная и с човек, който като от приказките прави дърворезби и сътворява най-красивите столове, маси и легла (сякаш си в дворец!) и ми разказва как идват италианци да си поръчват обзавеждане от него, аз вече знам: Даа, Животът е най-прекрасното нещо, което може да ни се случи!