Магия

Отдавна не беше ми се случвало – денят ми да започне в 12:00 на обяд. Не че не станах в осем (с известно волево усилие), не че на правих йога, но през цялото време си представях как пак лягам в леглото и СПЯ. Така и направих – потънах във възглавницата... та чак до обяд.

Събудих се, а главата ми е празна. „Какво става”, недоумявам. Да не е от вчерашната бира. Разбира се, най-лесно е да се намери външна причина за вътрешното безсъзнателно състояние. Но не, не беше от бирата. Ето днес пих вино, а съм пет пъти в по-голяма кондиция.

Не се поддадох на чувството за самообвинение, ами приех положението такова и запазих спокойствие. В крайна сметка чувството за вина е всичко друго, но не и градивно. Следователно полза от него няма.

И добре че стана така. Следващите два дни се разгърнаха в невероятно преживяване.

В 13:30ч имаме среща с брокера – моят фаворит от шеметното януарско приключение. С леко закъснение крачим към офиса, а аз продължавам да съм спокойна, че всичко е наред (както казах, полза от самообвинението – няма). Пристигаме в офиса и започваме с офертите.

- Последен етаж, в центъра, до еди-каква-си сума, обзаведен – казвам аз.

- Абсурт! Няма такова нещо. С такива точни критерии има да чакате няколко месеца – отвръща брокера.

Изобщо не се връзвам. Нямаме месеци на разположение да чакаме – оглеждаме се тук и сега какво има на пазара. И търсим НАШЕТО място

„Ти показвай, пък то все ще изникне” – подръчквам го аз.

И той започва със снимките на екрана.

Първа оферта (горе-долу)

Втора (не!)

Трета (Не!)

Четвърта оферта – „Яяя, чакай! Това е добро! Да – това е много добро!”

„Абе тука за мансардата – дава ли се още под наем?” – обажда се брокера по телефона. „Готово, оглед днес следобед” – работите се нареждат като на магия.

Да продължавам ли? В 15:30 следобед влизаме, оглеждаме мансардата и чувам „Взимаме я!”.

Първи ден, първи оглед. В рамките на три часа.

Стоп капаро и среща утре за подписване на договора. И после кажете, че Пловдив не е града на сбъднатите мечти.