Смелост

 Пътуваме сутринта близо четири часа с влака от Пловдив до София. „Това е последното ни возене с железницата”, заклюихме едновременно. Мудността на този влак-охлюв ни поизнерви. „Загуби ни като клиенти, БДЖ!”. Явно е време за Next-Level-превоз – автобус или кола.

Едно малко русокосо ангелче ме посреща с усмивка. Гушкаме се, гушкаме се до безкрай. После обядваме – но нещо със слаб апетит от страна на Рафа. Масата е отрупана с вкусотии, а той едва-едва си боцка. „Я да видим кой пръв ще си изяде нахута!” казвам му аз и нападам моя. Очите му блесват и започва съревнованието. За нула време омитаме двете купички и продължаваме със салатата. Скоро и нейното дъно лъсва. Наред е мекият хляб със семена, кашкавал и босилеково песто. Хоп, и чашата с домашен айрян е готова! Малкото тумбаче на Рафа се издува и приключваме с яденето.

Даа, има ли игра, храната е забавление. Добре, че му знам типа хранене, иначе бих сметнала, че е от злоядите.

Излизаме след това и отиваме в детския магазин. Търся нова занимателна игра за почивните дни. Магазинерката ме обгрижва с много внимание, дори прекалено. Не разбирам и аз как се озовавам на касата с картонена кутия в ръка, пълна с материали за оцветяване и лепене. Плащам и излизам. Но след първите крачки разбирам, че НЕ е това играта. НЕ такава исках. Дадох 13лв за картонена кутия, пълна с 1 фулмастер, 1 бутилчица с лепило, 5-6 малки цветни картончета и още толкова гумени поставки. Реалната цена на това е не повече от 3-4 лв. Усетих силно несъответствие. Тонусът ми рязко пада и ме хвана яд.

„Нищо, няма да си позволя да си развалям настроението” казвам си и започвам всякакви опити да се приповдигна вътрешно. Лека-полека се посъвземам и се заиграваме с Рафа. В момента, в който отново се почувствах щастлива, решението само изплува пред мен: ще върна играта!

Без да инициирам, търпеливо зачаквам сгодния момент да отскоча пак до магазина. През това време с Рафа се забавляваме невероятно: гонене, криене, смях... Просто се посветих изцяло на него и на играта... и магията стана.

Неусетно и без напън, отиваме пак до магазина. Там ме посреща ледена стена, щом чуват за какво отивам. 

- Не може да се връща стока, можем само да ви заменим!, доста троснато ми казва жената вътре. 

Аз обаче, позитивна и уверена, й обяснявам, че игрите, които предлагат, не отговарят на качеството, което съм очаквала. 

- Тогава елате да си изберете книжка!, и започва да върти трескаво стелажа с книги. 

- Благодаря, но си имаме предостатъчно, спокойно й отвръщам. 

- Дрешка тогава, не отстъпва тя. 

- Ми не сме на тази вълна – постоянствам и аз с каменно спокойствие. 

Тя се разфучава, влиза в склада да се чуе с шефката, пак излиза, пак фучи, но аз търпеливо чакам. И не отстъпвам. Знам с цялото си същество, че ще си изляза от тук с върната стока.

Не след дълго ми връчва формуляр, където да се подпиша, че се отказвам от играта. Виждам, че е доста изписан – не бях първата, която връща стока. Така и подозирах! Просто прилагат трикчета, само и само да не ти върнат парите. Удрям един подпис, взимам парите и си излизам с облекчение. Малка победа над системата. Преди години не бих се осмелила да отида сама и да си заявя потребността (връщане на стока). Сега усетих този акт като уважение към мен самата. И като смелост. Сама се потупах по рамото и се усмихнах! Пък Рафа – сигурна съм, че ПРАВИЛНАТА за него играчка ще се появи в най-скоро време.